Кости по хълмовете

Темулун вдигна очи към небето. Брат й така и не можеше да разбере.

— Искам да кажа, за него е важно, че не си е заслужил поста.

— Тогава нека покаже, че го заслужава — сви рамене Чингис. — Винаги мога да му отнема отличието.

Темулун го изгледа свирепо.

— Да не си посмял. По-добре изобщо да не го издигаш, отколкото да правиш с него каквото ти скимне.

Чингис въздъхна.

— Ще заръчам на Джебе да му каже. Той все още реорганизира тумана на Арслан. Няма да изглежда толкова странно, освен ако скъпоценният ти съпруг не е някой идиот.

— Ти си добър мъж, Чингис — отвърна Темулун.

Чингис се обърна да види кой ги е чул.

— Трай си, жено! — Засмя се и отново възседна коня и хвана поводите. — Зарежи гърнето, ако не можеш да го намериш. Време е да тръгваме.

Неуморният подтик, който го бе накарал да обиколи каруците, заглъхна, докато яздеше обратно към началото на колоната. Кимна на военачалниците си и видя, че и те изпитват същото простичко удоволствие. Хората им отново бяха на път и всеки ден пред тях щяха да се разкриват нови хоризонти. Нищо не носеше по-пълно чувство за свобода от това целият свят да е пред теб. Щом стигна при братята и военачалниците си, Чингис изсвири дълго с рога си и подкара понито в тръс. Народът бавно потегли след него.

7.

На проходите валеше сняг. Планините Алтай се намираха по на запад, отколкото бяха стигали повечето семейства. Само тюркските племена — уйгурите и урианхаите — ги познаваха добре, при това като място, което трябва да се избягва, място с оскъден дивеч и смъртни опасности през зимата.

Макар че конните воини можеха да прекосят веригата само за един ден, тежко натоварените каруци бяха тромави, пригодени за тревистите степи и не подхождаха за дълбоките преспи и кози пътеки. Новите колела със спици на Субодай се справяха по-добре от лесно чупещите се плътни дискове, но малко каруци бяха преоборудвани и придвижването бе бавно. Всеки ден се натъкваха на някакво ново препятствие, а понякога склоновете бяха толкова стръмни, че каруците трябваше да се спускат с въжета, държани от групи напъващи се воини. Когато въздухът беше съвсем рядък и хора и животни се уморяваха бързо, дори пет мили на ден се смятаха за сериозно постижение. След всеки връх следваше лъкатушеща долина и поредното изнурително катерене. Планините сякаш нямаха край и семействата се гушеха нещастно в кожусите си с надежда да намерят спасение от вятъра. Когато спираха, опитите да издигнат герите преди залез се осуетяваха от замръзналите им ръце. Почти всички прекарваха нощта под каруците, завити с одеяла и заобиколени от топлите тела на завързаните за колелата кози и овце. Налагаше се да избиват животните за храна и огромните стада се топяха, колкото по-надалеч отиваха.

На тридесетия ден след тръгването от Орхон Чингис заповяда да спрат по-рано. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че докосваха върховете около тях. Започна да вали сняг и племената направиха временен лагер на завет под огромна скала, извисяваща се в белотата над тях. Тя поне донякъде ги предпазваше от хапещия вятър и Чингис предпочете да спрат тук, вместо да продължат по голия хребет, на който щеше да ги завари нощта. Беше пратил конници на сто и повече мили напред, подбрана група млади воини, които разузнаваха за най-добрите пътища и съобщаваха за всичко, което са открили. Планините бележеха края на познатия на Чингис свят и докато гледаше как слугите му колят козле, той се запита как ли изглеждат арабските градове. Дали ще приличат на дзинските каменни крепости? Освен съгледвачите бе пратил и шпиони, които да научат всичко възможно за пазарите и защитата им. Всичко можеше да се окаже полезно в предстоящата кампания. Първите му хора вече започваха да се връщат, изтощени и гладни. Картината започна да се оформя в главата му, но все още бе твърде откъслечна.

Братята му седяха с него в ханския гер на каруцата, над главите на всички останали. Навън в белотата герите се виждаха като множество бледи черупки, от които към небето се издигаха тънки струйки дим. Намираха се в студена и враждебна земя, но Чингис не губеше кураж. Народът му не бе привикнал с градове и животът на племената продължаваше да тече с пълна сила около него, от враждите и приятелствата до семейните празници и сватбите. Не им се налагаше да спират, за да живеят — животът им продължаваше, където и да се намираха.