Кости по хълмовете

Погледът на Чингис стана някак далечен.

— Той уби тигъра пред целия народ. А той сега е многоброен. — Физиономията му се втвърди при спомена за коленичилия Чагатай. — Както ти имаш своето място, така го има и той, стига да оживее. Ще прекосим планините Алтай на запад и ще покажем на онези пустинници кого са се осмелили да оскърбят.

— А дзинските земи? — обади се Хазар. — Има градове с несметни богатства, които са все така недокоснати на юг.

Чингис замълча. Все още мечтаеше да види южната империя в краката си. Повеждането на народа на запад имаше своите рискове и той се изкушаваше да прати поне един от мъжете в гера да смаже старите врагове. Спомни си преценките за числеността им и отново се намръщи. Един туман нямаше да е достатъчен срещу милиони. С неохота реши, че Дзин ще трябва да изчака, преди да го види на хоризонта.

— Когато се върнем за тях, те ще са си все още тук, братко. Ще видиш отново дзинските земи, обещавам ти.

Хазар се намръщи и понечи да заговори отново, но Чингис продължи:

— Попитайте се — защо отиваме на война и рискуваме живота си? Нима заради златните монети и за да строим палати като онези, които съсипваме? Не ме е грижа за подобни неща. Мъжът прекарва живота си в борба от болката на раждането до последния си дъх.

Огледа отново всички и накрая погледът му се спря върху Джелме и Чагатай.

— Някои ще ви кажат, че търсят щастие, но в живота ни няма нищо друго, освен тази проста цел. Казвам ви, че овцете са щастливи в степта, а соколите — във въздуха. За нас щастието е нещо малко, което може да се остави настрана. Ние се борим и страдаме, защото именно така знаем, че сме живи. — Изсумтя. — На теб ти се иска да видиш дзинските градове опозорени, Хазар, но нима мога да позволя това предизвикателство да остане без отговор? Колко време ще мине, преди всеки дребен владетел да започне да плюе по сянката ми? — Гласът му ставаше все по-твърд и изпълни гера. Отвън се чу нов писък, който сякаш добре пасваше на жълтите му очи. — Мога ли да позволя смъртта на сънародниците ми да остане неотмъстена? За нищо на света.

Беше ги грабнал всичките. Знаеше го, винаги го беше знаел.

— Когато си ида, не искам да казват: „Вижте богатствата му, градовете, дворците и прекрасните му одежди“. — Замълча за момент. — Искам да кажат: „Увери се, че е наистина мъртъв. Той е зъл старец, покорил половината свят“.

Засмя се при тази мисъл и част от напрежението напусна присъстващите.

— Не сме тук да трупаме богатства с лъковете си. Вълкът не мисли за хубави неща, а само глутницата му да е силна и никой друг вълк да не смее да му се изпречи. Това е достатъчно.

Погледът му обходи всички. Остана доволен. Стана и когато се обърна към Арслан, гласът му бе изпълнен с уважение:

— Конете ти са готови, военачалнико. Ще си мисля как даваш покой на костите си, докато яздим.

— Дълъг живот и победи, господарю — отвърна Арслан.

Всички станаха и герът изведнъж се претъпка. Тъй като бе най-високопоставеният, Чингис не можеше да напусне пръв и направи път на Арслан да излезе в нощта. Другите го последваха един по един, докато в гера не остана единствено Джебе. Младият воин огледа всичко и кимна, сякаш доволен от липсата на украса. Чувстваше, че ханът е човек, който трябва да бъде следван, и че всичко разказано от Арслан е истина. Ухили се весело, без да го види никой. Беше роден в планински район и бе отраснал в толкова ужасни зими, че баща му вкарваше овцете в единствения им гер, за да ги пази. Очите му светнаха при спомена. А сега щеше да води туман на хана. Чингис не подозираше, че е пуснал на свобода истински вълк. Кимна доволно. Щеше да покаже на хана на какво е способен. След време всеки мъж и жена от племената щеше да знае името му.

Отвън Арслан провери отново багажа и конете, без да позволи сериозността на момента да промени навиците му. Чингис го гледаше как проверява всеки възел и дава заръки на трите пастирчета, които щяха да го изпратят до първия му лагер. Никой не проговори, докато старецът не беше напълно готов. Когато най-после остана доволен, той прегърна Джелме и всички видяха гордостта в очите на сина. Накрая Арслан се изправи пред Чингис.

— Бях тук от самото начало, господарю — рече той. — Ако бях по-млад, щях да яздя с теб до края.

— Зная, военачалнико — отвърна Чингис. Посочи към огромния лагер по бреговете на реката. — Без теб нищо от това нямаше да го има. Винаги ще почитам името ти.

Арслан никога не бе обичал физическия контакт, но пое ръката на Чингис във воински поздрав и се качи на коня. Младата му жена погледна към съпруга си, горда да види как великите мъже му оказват чест с присъствието си.

— Сбогом, стари приятелю — извика Чингис, когато Арслан изцъка с език и понитата потеглиха. Момчетата подкараха с пръчките си стадото след господаря.

В далечината се чуваха виковете на ханския син — скръбни писъци, които сякаш нямаха край.