Ковачница на мрак

— Истината е казала значи — отрони Шаренас. — Но как е възможно същество с отрязана глава да продължи да живее, още по-малко да нападне?

Беред, с пребледняло и изопнато лице, слезе от коня си и ръката му стисна дръжката на меча.

— Селад, Стенас, Куил, подкарайте конете с мен. Копията за бой.

— Капитане, звярът вече е мъртъв — изсумтя Тюлас. — Плътта му гние. Органите му са разпръснати и напукани от слънцето.

Без да отвърне, Беред тръгна надолу по пътеката между скалите. Тримата назовани от него Стражи го придружиха, всеки по различна пътека.

Тюлас слезе от коня си и последва капитана.

Шаренас откъсна погледа си от тях и се загледа над Витр. Спокойната повърхност противоречеше на очевидната му злонамереност. Тя се надигна на стремената и огледа брега, първо на запад, а после на изток, и се намръщи.

— Там има нещо — каза и посочи. — Сянка, наполовина във водата, наполовина отвън. Никоя скала не би могла да оцелее в това.

Един от Стражите наблизо, втори по ранг след Беред, пое надолу и наляво към бреговата линия. Шаренас пак погледна Беред и другите. Бяха стигнали до двата трупа и Беред, с меча в ножницата, смъкваше седлото от мъртвия кон. Вече беше прибрал оръжията на Финара и ги бе дал на един от Стражите. Тюлас стоеше няколко крачки по-назад и наблюдаваше.

Гърдите на Шаренас се бяха стегнали също като след нощ с лулата. Парата, лъхаща от морето, изгаряше кожата ѝ. Тя тръгна след ветерана, спря до него на брега и каза:

— Всичко с капитана е наред. Изглежда, съществото най-после е умряло. Хайде да огледаме нашата находка и можем да се махаме оттук.

— Витр не изхвърля никакви отломки, лейди Шаренас.

— Изглежда, вече го прави.

Думите ѝ явно го притесниха и той въздъхна и кимна.

— Тогава бързо, както казахте.

Поеха в лек галоп. Пясъкът под конските копита отекваше странно кухо.

На около седемстотин разтега напред хвърлящият сянка обект изглеждаше ъгловат, наклонен като изхвърлен на брега кораб, но много по-грамаден от всеки кораб, който Шаренас беше виждала — макар че всъщност бе виждала кораби само в илюстрации, във форулкански книги и рисунки върху кожа, а мащабът в такива рисунки винаги беше съмнителен, толкова обичаха художниците да преувеличават персонажите на борда на такива съдове.

От една от двете мачти надолу висеше нещо като платно, на разкъсани ивици. Другата беше прекършена някъде по средата, кривната на една страна, и върхът ѝ бе заровен в пясъка.

Щом се приближиха, двамата забавиха конете.

Не беше кораб.

Стражът — гласът му бе изпълнен с неверие — промълви:

— Мислех, че са приказки. Легенди.

— Допускаш, че Майка Тъма се е поддала на измислици? Тя отиде до Края на мрака и застана на мачта, обкръжена от хаос. А когато призова този хаос, от пустошта се появиха фигури.

— Мъртво ли е според вас? Трябва да е мъртво.

Илюстратори се бяха опитвали да придадат облик на смътните описания на Майка Тъма. Бяха почерпили вдъхновение от едни крилати гущери, които някога бяха обитавали в изобилие Великия черен лес, преди всички дървета, в които гнездяха, да бъдат изсечени. Но онези горски обитатели бяха дребни, не по-големи от едномесечно куче. Бяха ги наричали Елейнт.

Мачтите бяха кости на криле, а платното — тънка ципа. Острите ъгли бяха стърчащи раменни плешки, разкривени бедра. В същото време това бе толкова различно от звяра, нападнал Финара Стоун, че сякаш бе дошло от нечий друг кошмар. Беше три пъти по-голямо на ръст, това първо.

„Дракон. Същество от митовете, въплътеният копнеж за полет. И все пак… виж главата му, дължината на врата, като на влечуго. А тези челюсти биха могли да погълнат цял кон. Виж очите му, зацапани от черна кръв като сълзи.“

Стражът спря.

— Капитан Беред трябва да види това.

— Върни се — каза му Шаренас. — Аз ще го огледам по-внимателно.

— Не бих ви съветвал, милейди. Може би е свойство на Витр нищо мъртво да не остава мъртво.

Тя го погледна рязко.

— Интересна идея. Хайде, върви. Ще внимавам. Все пак ценя живота си.

Той обърна коня си и го подкара в тръс, а след това в галоп.

Гигантският звяр лежеше на една страна. Хълбокът му бе покрит с рани, сякаш ребра бяха пробили дебелата люспеста кожа, но тя не можа да види нито една стърчаща бяла кост, а раните бяха десетки. Огромният корем беше разпран, червата се бяха изсипали на голям куп и бяха сечени и кълцани сякаш от побеснял меч.

А близо до раната в корема, сред разровените пясъци, имаше нещо. Шаренас се приближи.

Броня, зацапана от киселини. Захвърлена. Дълъг меч с тънко острие лежеше до снаряжението, почернял от съсирена кръв. А по-натам… стъпки, водещи нагоре по брега.

Шаренас замръзна. Очите ѝ проследиха стъпките нагоре по брега, където те изчезваха между скалите.

— Фарор Хенд — промълви тя. — Какво върви с теб сега?

8