Ковачница на мрак

В добавка към тези оръжия си избра ловен нож, кама и три копия. Бронята, на която се спря, не беше пълен комплект: сребърният филигран привличаше погледите на крадците, а освен това беше твърде тежък за бойния му стил. Затова предпочете дебела, но гъвкава кожена ризница с метални пъпки над бедрата, за да придърпват тежестта надолу. Беше боядисана в черно и беше подсилена под кожата на раменете и на тила с железни ивици, свързани с подплатата на вътрешния слой. Тежко обкованите с метални пъпки ръкави свършваха на лактите, където се свързваха с дебели ремъци за лакътните предпазители, които бяха от същата черна кожа, но пристегнати с оголено желязо. Над всичко това носеше сиво наметало, тъй като кожата на бронята му не понасяше добре слънцето.

Шлемът, който си избра, представляваше лека шапка от синкав метал с предпазител от стоманени брънки на врата и лицето.

Две камбани след полунощ на третата нощ отнесе снаряжението си до конюшните, като използва странични коридори, за да избегне главните помещения, където можеше да обикаля някой страж. Беше изпълнил молбата на Хун Раал. Донесъл беше вестта за Витр. Отговорностите му бяха приключили и каквото и да се случеше тепърва в Куралд Галайн, той нямаше да играе никаква роля в него. Всъщност престанало беше да го интересува.

Стигна до конюшните, без да го види никой, и веднага се зае да оседлае двата си коня. Бяха им сменили подковите след завръщането му и той отдели малко време да огледа работата. Доволен, натовари лагерното си снаряжение на широкия гръб на Нет, заедно с две от копията и легионерския меч. От този миг щеше да носи иралтанското оръжие.

Изведе животните навън и се метна на бойния си кон. Животните бяха неспокойни, докато прекосяваха двора. При портата се появиха двама стражи.

— Малко е късно за езда, милорд — каза единият.

Оссерк не можа да го познае в тъмното, макар гласът да му се стори смътно познат.

— Просто отворете портата.

Мъжете се подчиниха и той подкара навън. Този път поне нямаше тълпи. Щом навлезе между ниските сгради, отпусна юздите на Кирил в бавен тръс. В един момент му се стори, че чува бягащи стъпки отляво, през някаква уличка, но когато се обърна, видя само тъмна сянка, която бързо се скри.

Реши, че не е нищо сериозно, докато не стигна последните сгради в северния край и не видя фигура, застанала на платното пред него. Оссерк дръпна юздите, обзет от любопитство, и попита:

— Някаква работа ли имаш с мен?

От една къща встрани струеше светлина, достатъчна, за да види, че пътят му е препречен от мъж. Млад, едър, задъхан от тичане. Ръцете му като че ли бяха мръсни. Или наранени?

— Тя ми каза всичко — каза мъжът. — Доста време отне, но ми каза всичко. — Мъжът пристъпи напред. — Мислеше, че няма да видя? Че няма да разбера, че се е променила? Мислеше, че съм сляп ли? Чаках ви, сър. Държах пътя под око. Знаех, че ако си дигнете дърмите, ще е по тъмно.

Оссерк слезе от коня. Тръгна към мъжа и вече видя ясно отоците и раните по ръцете му, каквито можеше да останат от нечии зъби.

— Не трябваше да правите това, сър. Тя беше сладка. Беше чиста.

Оссерк продължаваше да се приближава и очите на мъжа леко се разшириха и той се напрегна. А после посегна към ножа си и Оссерк скочи напред. Блокира, стисна с ръка китката на мъжа и я изви надолу. Другата му ръка се стрелна към гърлото на мъжа, стисна го силно.

— Преби ли я? — попита Оссерк. — Онази сладка, чиста жена?

Очите на мъжа се изцъкляха и лицето му помръкваше. Оссерк издърпа ножа и го захвърли настрана. Краката на мъжа поддадоха и тежкото тяло се свлече надолу, тъй че Оссерк го прихвана и с другата си ръка. Видя как мъжът изплези език, странно почернял и дебел.

Борбата му отслабна, а после затихна съвсем.

Оссерк се вгледа в безжизнените очи. Не беше сигурен дали бе искал да убие този глупак. Но вече беше сторено. Отпусна хватката си и тялото се свлече на улицата.

„Убих човек. Не в битка… не, всъщност беше в битка. Е, почти. Той посегна за ножа си. Налетя ми, мислеше да ме прониже. Да ме убие. И той е пребил Ренар — видях доказателството за това. Пребил я е като страхливец. Може и да я е убил — щях ли да чуя? Стоях в стаята си, настрана от кръчмите. Нищо не знам какво е станало в градчето.

Той я е пребил до смърт, но аз, аз въздавам правосъдието.“

Яхна коня и излетя на галоп от Нерет Сор по криволичещия път. Трепереше и лявата ръка го болеше.

Смятаха го за силен, дори войниците, с които се бе упражнявал. И току-що беше прекършил гърлото на човек с една ръка. Хватка, която сякаш бе пълна с гняв, с почти безумна ярост… Само да го беше заслепила. Само да не беше могъл да види лицето на човека, очите му, зяпналата му уста и изплезения език. Тази грозна маска по някакъв начин просто го бе накарала да стиска още по-здраво.

Не можеше да осъзнае какво точно се бе случило, как изобщо беше станало. Беше се канил да замине невидян от никого, да тръгне по нов път към нов живот. Но щяха да намерят след него мъртвец — удушен, подарък за сбогом от сина на лорда.