Ковачница на мрак

И тогава го порази мисълта за баща му, като удар с юмрук, от който му призля. Пришпори Кирил, мъчейки се да потисне стона си.

Нощта, така безпределна, сякаш му се подиграваше с безразличието си. Светът бе напълно равнодушен към чувствата му, към страховете му, към лудия танц на всички неща, които изпълваха ума му. Изобщо не се интересуваше от болката в лявата му ръка и от усещането, че сякаш все още стиска онова гърло… гърлото със здравите мускули, които бавно отстъпваха пред усилващия се напор на хватката му, и как гръклянът най-сетне се прекърши в нещо меко и хрущящо, което се задвижи много лесно и отпуснато. Всички тези усещания бушуваха в пръстите му, в затихващия пулс в дланта му, и макар да не смееше да погледне, знаеше, че ще види на нея петното на самото убийство — петно невидимо за никой друг, но ясно откроимо за собствените му очи.

Продължи да язди напред. И тогава го споходи безрадостна мисъл, заповтаря се в ума му в ритъм с тропота на конските копита.

„Тъмнината не стига.“

Слънцето светеше ярко.

Серап влезе в Нерет Сор по южния път, зави наляво и пое към цитаделата. Пътят напред обаче бе препречен от талига с впрегнат в нея вол и малка тълпа наоколо. Трима от градската стража бяха там и Серап видя как двама млади мъже подходиха от отсрещната улица, понесли мъртвец, загърнат в платнище. Стискаха краищата, но те непрекъснато им се изхлъзваха. С тях вървяха други мъже, но никой не посегна да им помогне.

Серап дръпна юздите, погледна единия от стражите и видя, че я гледа съсредоточено. След малко пристъпи напред.

— Лейтенант Серап.

Тя го изгледа.

— Бивш легионер, нали? Девета рота.

— Сержант Йелд, да. Бях в персонала на Шаренас.

— Какво е станало?

— Убийство нощес, лейтенант. Един местен е удушен.

— Ако се каните да търсите убиеца, имам известен опит в това — каза тя. — Избягал ли е, или се е сврял някъде?

Сержантът изведнъж се смути.

— Не е ясно, лейтенант. Няма никакви свидетели.

— Имате ли ясновидец?

— Стария Стилхеп в цитаделата, лейтенант. Още не сме го повикали.

Серап слезе от коня. Гърбът ѝ се беше схванал. Беше препускала от Карканас с най-последните новини, наред с обичайните напомняния на Хун Раал на всяка цена да говори пряко с лорд Урусандер. Макар вестта, която ѝ бяха наредили да му предаде, да я притесняваше, тъй като до голяма степен беше лъжа, вече се беше ангажирала. Все пак едно малко забавяне тук в градчето може би щеше да ѝ даде време да подреди мислите си, да потисне опасенията си, преди да се види с Урусандер.

— Ще огледам тялото — каза тя и се запъти към двамата мъже, вече стигнали до талигата с товара си.

Сержантът тръгна с нея.

— Зидарски чирак, макар че майсторът му ни казва, че не се бил появявал на работа горе в цитаделата от два дни и никой не помни да го е виждал през това време също така. Кроял е нещо, предполагам.

Вече бяха качили тялото и Серап също се качи на талигата и издърпа настрани платното, за да погледне трупа.

— Гадна смърт — изсумтя Йелд.

— Не е въже, нито гарота.

— Да. Ръце са направили това.

— Не ръце, сержант. Една ръка.

Хората наоколо замърмориха.

Серап се изправи.

— Силен мъж трябва за това. Виждам ножница на колана му, но ножа го няма.

— Намерен е на десетина крачки встрани, лейтенант — каза Йелд.

— Кръв по него?

— Не. Но вижте ръцете му — изглежда, се е борил.

— Някой с насинено лице в тази тълпа? — подметна уж на шега Серап и огледа тълпата. — Не. Щеше да е твърде лесно.

— Някой да е виждал Ренар? — обади се някой.

— Коя е Ренар? — попита Серап.

— Момичето, което е задирял — отвърна Йелд. — Доколкото разбирам.

— Милик я задиряше и се канеше да се жени за нея — рече някой друг.

— Къде живее тази Ренар?

Йелд посочи една груба каменна къща в западния край на улицата, близо до портата Десятъка.

— Пратихте ли да я повикат?

— Лейтенант, тя е дъщеря на Гурен. Гурен беше женен за капитан Шелас.

— И?

— И не обича легиона. Нито бившите легионери. Съмнявам се, че бихме могли да влезем.

— Но трябва да ѝ се каже, сержант. Дори само от приличие.

— Предполагам, че знае, лейтенант. Всички говорят цяла сутрин само за това.

Серап се върна при коня си, махна на Йелд и му заговори тихо:

— Това да не е работа на Гурен? Момчето — Милик — да не е изнасилило дъщеря му, как мислиш? Да я е пребил?

Йелд се почеса по брадата, забил очи в земята.

— Гурен е избухлив. И беше ковач някога — още върши работа, стига да не е за Вата или легиона. Но никой не иска да загуби ковач, нали така? В това градче той е единственият, който не работи денонощно за лорд Урусандер. Признавам, след като вече живея тук, никак не ми се ще да дразня гнездо на оси…

— Чирак на зидар е убит на улицата, сержант.

— И никой не гледа към Гурен. Това е проблемът.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух от един от снощните стражи при Висока порта, че Оссерк излязъл две камбани след полунощ, с резервен кон и багаж. Не се е върнал, а има и още по-лошо.

— Кое?