Ковачница на мрак

— Жив и здрав е, както разбирам, макар и физически възпрепятстван да тръгне да ви търси.

Мислеше, че е прикрила добре реакцията си, но Реш каза:

— Братовчед, нали? Тази гъста кръв е така вдъхновяваща. — В тона му имаше и веселие, и лека насмешка.

Капло се покашля отново.

— Все едно, все пак отдъхнете с нас тази нощ, Страж. Виждам, че едва се държите…

— Съвсем добре съм.

— Пощадете поне коня си, който така трепери под вас.

Тя го изгледа, но изражението му бе невинно и лицето му не трепна дори за миг.

— Не обичам да спя близо до толкова смърт.

— Както и ние всички, но магьосникът ни ще се погрижи да смири отчаяните духове. Никой от нас няма да бъде подложен на душевно терзание…

— Колкото и омърсени да са ръцете ви — прекъсна го Т’рисс, слезе от коня си и без да ги поглежда, закрачи към водата. — Толкова кротко тече — промълви тя. — Нали?

Смъкна стъкменото си от треви облекло и пристъпи във водата.

— Трябва ли да зяпате така, лейтенант? — попита Фарор Хенд.

Колибите бяха съборени за дърва за лагерните огньове. Докато едни монаси приготвяха храна, други влизаха по двама — по трима във водата, за да отмият от себе си дневното клане. Никой не изглеждаше притеснен, че ще има кръв във водата, която после щяха да пият. Докато един млад монах се грижеше за коня ѝ, Фарор Хенд прие предложената ѝ резервна палатка и вдигна бивак малко по-настрана от другите. Все още не бе решила дали Капло Дриим ѝ харесва. Магьосникът Реш, от друга страна, беше човек, привикнал с ръста си. Имаше хора, мъже, както и жени, които живееха непохватно в себе си, било защото се притесняваха, че заемат много пространство, или защото си се представяха различно от това, което са, и поради това имаха навика да се блъскат в разни неща и да ги чупят. В походката на човек можеше да се открият много истини.

Във външните лагери на Стражите, където толкова много несретници намираха дом, Фарор често бе забелязвала нерешителността им, щом пристигнеха, понесли със себе си раните от самота, насмешка и обществено пренебрежение. Но виждаше как с времето тази колебливост отпада, след като всеки от тях намираше радушен прием. Увереността беше зърно, което можеше да покълне във всяка душа, колкото и да е окаяна. Виждала го беше неведнъж.

Никаква подобна слабост не съпътстваше магьосник Реш от Ян Шейки. Напротив, със самото си присъствие той потискаше. С поведението си предизвикваше. Беше усетила как настръхва в мига, в който очите му се спрат на нея, и бе решена да стои твърдо пред него. Преди години щеше да се присвие от страх, да отстъпи и да наведе очи. Сега, като Страж на Външните предели, беше срещнала подигравката в очите му с твърда решимост. Калта на света гъмжеше от хора като него.

Стъкми малкия си огън, за да си направи чай, и се зарадва, когато Т’рисс, все още мокра от дългото си стоене във водата, дойде при нея.

— Фарор Хенд, с мъже ли спят тези мъже? Отхвърлят ли жени и само със събратята си ли общуват?

Фарор се усмихна.

— Някои са такива. Други не са. Манастирите Шейки са две секти. Тези са Ян, Синове на Майката. Съществуват и Йедан, Дъщери на Бащата. Много синове са жизнено обвързани с дъщери — нещо като брак, но не в смисъла, в който обикновено гледаме на брака. Жизнено обвързаните могат да изберат да лягат с когото им хареса. Могат да живеят разделени и никога да не са заедно. Но в смъртта споделят един гроб.

— Какво божество иска това от тях?

— Никое. — Фарор Хенд сви рамене. — Не съм аз тази, която трябва да питаш. Те са странни за мен, но за бойните им умения нямам съмнение.

— Изглежда, способността да се биеш е важна в този свят, Фарор Хенд.

— Така е било и винаги ще е така, Т’рисс. Ние сме прикрити диваци и нека никакъв разкош и леност да не те заблуждават. Във всеки момент можем да оголим зъби.

Т’рисс седна срещу нея и каза замислено:

— Тогава нима цивилизацията не е нищо повече от илюзия?

— Контрол на тълпата.

— Моля?

— Това е цивилизацията, и нищо повече, Т’рисс. Средство, чрез което постигаме размножаването на своя вид. Става все по-сложно, колкото повече сме. Законите ни държат обуздани и наказанието носи необходимото послание, когато тези закони се нарушават. Цивилизациите са в упадък, когато някои от членовете им избягват правосъдието и го правят безнаказано.

— Това мисли на войник ли са, Фарор Хенд?

— Майка ми и баща ми живяха като учени. Отклонение в рода Дурав. И двамата бяха убити при едно нападение на джелеки, в дома си, след което той беше опожарен. Съдбата на по-малката ми сестра, уви, беше още по-лоша.

— И в отговор на тази жестокост ти взе меча.

— Избягах, честно казано. Каква полза от знанието, когато дивото оголва зъби? Тъй. Бия се, за да защитя цивилизацията, но добре знам ефимерната същност на това, което защитавам. Срещу невежеството няма фронтова линия. Срещу злобата никоя граница не може да удържи. Вирее толкова лесно зад гърба ти, колкото и навсякъде.

— А удоволствията на живота? Неговите радости, чудеса?

Фарор Хенд сви рамене.

— Също толкова ефимерни. Но за мига ги пиеш дълбоко. А, чаят е готов.