Край Бизоновото езеро

— Това е той, той е, heigh-ho64, той!

— Кой, сър Уилям? — попита дон Агустин.

— Goddam, нима не го виждате, Белия бегач на прерията? Белия жребец, когото другите последваха!

Когато усетиха, че са обградени от здрава стена от дървесни стволове, гордите деца на саваната зацвилиха ужасно. Конете търсеха изход, но не го намираха, стрелкаха се объркано насам-натам в пълен безпорядък, очите им изпускаха искри, ужасените глави хвърляха цели валма бяла пяна.

Най-бърз и възбуден от всички беше белият жребец — животно с ненакърнена от нито едно петно белота. Гордото животно се спускаше от единия край на корала към другия и поваляше в гнева си на земята онези от своите другари по нещастие, които не успяваха да избягнат блъсъка на неговите гърди. Широко пространство се образува около хвърчащото напред-назад животно, което разтърсваше бялата си грива и изпълваше въздуха с яростното си цвилене.

— Това животно трябва да бъде освободено или ще умре. То е неукротимо!

— Наистина ли? — попита Фабиан.

Неговите очи заблестяха, а страните му се зачервиха.

— Внимавайте, сеньорес, какво ще направи Тибурсио Ареляно!

В същия миг скочи от трибуната и изчезна в гората.

Лека влажна пара се издигаше над запъхтените животни. Едни се хапеха ожесточено, други риеха земята с копита, трети рухваха, надвити от безмерната си ярост, на земята като подкосени и повече не се изправяха, най-бесните пък ритаха и хапеха другарите си. После стадото малко по малко — като море от застиваща лава — престана да беснее, яростта бе последвана от обърканост, а тя от най-мрачна безпомощност… дивите обитатели на гората бяха победени.

И тогава между дърветата се чу тръсът на кон. Фабиан приближаваше върху жребеца на команча, екипиран само с ласо.

— Отворете! — заповяда на вакеросите.

— Санта Лаурета, какво се каните да правите, дон Фабиан! — извика Пепе. — Та вие ще бъдете погубен в освирепялото стадо!

Другите също му викнаха да спре, ала резетата вече бяха отстранени и той полетя в корала сред животните.

Белият мустанг още вилнееше напред-назад. Виждайки ездача, той побягна ужасен от него. Фабиан се понесе подире му. В див бяг обиколиха няколко пъти корала. Животните, които се озоваваха на пътя му, биваха изблъскани встрани или събаряни. В един момент Фабиан удари напреко през пространството… ласото се завъртя вихрено над главата му, изсъска във въздуха и обви врата на белия жребец. Белият бегач се стрелна напред, дръзкият ездач — след него, като поддържаше такъв темп, че ласото да бъде силно изпънато. Сетне рязко извъртя животното си, последва ужасно дръпване… конят на команча падна на колене, ала белият мустанг се търкаляше по земята, биеше с копита около себе си и напразно се мъчеше да се изправи.

По принцип конеукротителят веднага след хвърлянето затяга ласото, но при това диво, изпълнено с енергия животно този метод неминуемо щеше да доведе до неуспех. Фабиан изправи коня си… втори тласък и примката стегна така здраво врата на мустанга, че му отне дъха. Фабиан скочи от коня, държейки ласото силно опънато. Разви от кръста си второ ласо, върза го през муцуната и главата на белия жребец, застана разкрачен над тялото му и преряза стягащия го ремък. Мустангът скочи мигновено. Почувствал за първи път товар на гърба си, той се вцепени от изненада. После обаче започна да се изхвърля високо във въздуха ту с предницата, ту със задницата, мяташе се встрани, въргаляше се по земята… въпреки това ездачът оставаше непоклатим върху него. Тогава жребецът се втурна в дива, сляпа ярост околовръст корала.

— Внимавайте, сеньорес! — викна Фабиан.

Един мощен натиск на бедрата, опване на ласото… белият мустанг полетя напреко през заграждението и с един невероятен скок преодоля оградата. За миг-два се стрелна по поляната, после водите на езерото пръснаха високо над кон и ездач. След минута те се скриха от очите на зяпащите възторжени зрители.

Стадото трябваше да бъде приучено чрез глад и жажда към покорство.

След два часа дръзкият растреадор най-сетне се появи. Яздеше в бавен ход към езерото. Белият мустанг беше обуздан. Всички го посрещнаха с истинска възхита.

— Санта Лаурета, никога не бих могъл да го направя така добре като вас! — рече Пепе.

— Граф Де Медиана е най-дръзкият гранд на Испания — засмя се Големия орел.

— Вие сте най-добрият ездач на Сонора, сеньор Фабиан! — увери го тържествено Диас.

Росарита се усмихваше щастливо на признанието, което любимият й намираше от всички страни.

— Дон Фабиан — осведоми се англичанинът, докато попипваше очилата си с палец и показалец и оглеждаше с жаден поглед изпускащия пара мустанг през големите стъкла, — кому принадлежи това животно?

— На дон Агустин естествено!

— Не ме е грижа!

— Не, то си принадлежи на дон Фабиан — възрази хасиендерото. — Ваше си е, екселенсия, вие много добре знаете защо, пък и бездруго вие го обуздахте!

— Не ме е грижа! Аз трябва да го имам! Той е Бегача на прерията.

— Не ми се вярва дон Агустин да иска да го продаде — рече Фабиан.

— Не ме е грижа! Давам хиляда златни монети!