Край Бизоновото езеро

— Защо не? Там той се мисли за по-сигурен, отколкото на открития бряг. Ловът на коне не е започнал, така че там може да се изтяга в палатката си по-удобно, отколкото другаде!

— Всъщност давам му право, но… хмм, трябва да видим с колко хора разполага. Ела!

Те се промъкнаха с голяма предпазливост до оградата на корала и се покатериха на един гъсто зашумен дъб, през чиито клони обгърнаха с поглед мястото.

— Ето я седи си и вие китка! Старо, ще дойда да я взема, та ако ще и само два дена от живота ми да остават. Ел Местисо се нуждае от жена и това ще бъде тя!

— Ел Местисо е изкукуригал! — разгневи се Мано Сангриенто.

— Тихо, старо, ако не искаш да опиташ ножа ми! Твоята част от грабежа ще си получиш. Десет вакероси, Пена и дъщеря му… необходимо е само да влезем — другото е леснотия.

— Това е вярно! После ставаме господари на Бизоновото езеро, залавяме конете на хасиендерото и се стаяваме, докато дойдат господарите на саваната. По-лесно никоя работа не ни се е удавала!

Те се смъкнаха надолу и изчезнаха в посоката, от която бяха дошли.

Соколово око влезе в палатката на хасиендерото, който бе изненадан да види толкова скоро команча.

— Соколово око!

— Команчът наблюдаваше Дяволите на саваната — те седяха на едно дърво и зяпаха дъщерята на бледоликия. Ще пристигнат през портата, както команчът каза. Хоуг!…

Денят мина, настъпи нощта. Дълбока тишина цареше над езерото и неговата околност. Стражевият огън полека-лека догоря, и саванната жаба, която се чува едва след полунощ, надигна своя дълбок, мощен глас.

Откъм водата на канала се разнесе тихо, едва доловимо плискане и четири тъмни канута спряха едно зад друго под дърветата на гората.

Тъмни силуети се запромъкваха начело с Метиса и баща му по периферията на гората към корала. Във всяко бойно кану остана по един боец за стража. Другите изчезнаха нечуто зад палисадата.

— О-хиии, о-хиии! — проехтя внезапно бойният вик на команчите.

Четири фигури скочиха в канутата… Броени минути по-късно те се затичаха към корала със скалповете на апачите в пояса.

Едва бе прозвучал викът и от другата страна на палисадата просветля. Големи снопове горящи клони прелетяха в ограждението, където апачите стояха стъписани от внезапния вик на врага пред празните палатки.

Огньовете осветиха корала и от всички страни веднага последва залп, създавайки голяма бъркотия сред изненаданите апачи. Те се втурнаха един през друг към корала. Той обаче се оказа залостен отвън.

— Напред! — изтътна мощният глас на канадеца и през оградата наскачаха тъмните фигури на бели и команчи.

Твърде малко пушки се насочиха към тях. Апачите се събраха в малка плътна група.

— Къде е Ел Местисо? — провикна се канадецът, прониквайки сред все още държащите се на краката си врагове.

— И Кървавата ръка, негодяят? — обади се Пепе.

Покрай тях прелетя Соколово око. Неговите остри очи видяха този, когото търсеше.

— Умната лисица изпрати Соколово око да вземе скалпа на Черната птица, врещящата баба.

Томахавката му изсвистя отдолу нагоре в брадичката на вожда и той полетя към земята. Наблизо се бяха вкопчили Фабиан и Ел Местисо.

— Лешоядите ще изкълват сърцето на разбойника!

Команчът заби ножа си между плешките на престъпника, който рухна с гъргорене на земята.

— Соколово око! — чу се гласът на канадеца. — Тук е старият! Дарявам косите му на Умната лисица, на когото моят брат да ги отнесе!

Там, откъдето се разнесе гласът, лежеше на земята вързаният Мано Сангриенто.

Нито един от апачите не беше се изплъзнал — от нападателите жив беше само Кървавата ръка, но и за него нямаше никакво спасение. Планът на команча се бе оказал превъзходен и бе довел до тотално унищожение на враговете.

На светлината на огъня последва сцена на поздравления, по-жива от която не би могло да се измисли. Фабиан още не бе имал възможност да говори с дон Агустин. Сега той пристъпи към него.

— Дон Агустин!

— Тибур… por Dios, прощавайте, екселенсия, не можах да се…

— Къде е сеньорита Росарита? — прекъсна другият извинението.

— В гората.

— Сама?

— Под закрилата на Енсинас.

— Знаят ли вакеросите мястото?

— Франсиско беше там.

— В такъв случай ще ме извините, дон Агустин!

Той се затича към вакеросите, които се бяха заели да се превързват един друг.

— Сеньор Франсиско, знаете ли къде е сеньорита Росарита?

— Да.

— Водете ме при нея!

Дебютиращият герой, който се бе държал толкова храбро, че дори отнесе няколко леки рани, закрачи напред. Дълбоко в гората имаше малка полянка и на нея за Росарита бе построена колиба, в която тя очакваше под закрилата на неустрашимия сиболеро изхода от битката. Чула стрелбата и крясъците на боя, тя не можеше и да помисли за сън. Беше се изправила при входа на колибата и се мъчеше да отгатне резултата от сражението.

По едно време изстрелите престанаха.

— Сеньор Енсинас, дали сме победили?

— Сигурно, защото виковете на апачите бяха яростни, а не победни.

— Но навярно и ние имаме мъртви и ранени — угрижи се тя. — Трябва да тръгвам, трябва да отида при татко и да видя дали не му се е случило нещо. Водете ме при него, Енсинас!