Край Бизоновото езеро

— Първо, Бегача е бял кон, бял като мляко, който дори в мрака е различим за доброто око, и второ, неговите копита, чаткащи в галоп по каменистата земя, оставяли четири огнени дири в нощта.

— Por Dios, никога не съм чувал да изскача огън изпод копитата!

— Аз също, ама нали затова Бегача е Духа на саваната! Трябва да било към полунощ, когато ловецът най-сетне го стигнал. Той размахал ласото и когато понечил да го метне… в ръката му нямало нищо — дори възелът в издигнатата част на седлото се бил развързал и изчезнал. Бегача хвърлил такъв къч със задните си копита в гърдите на коня на тексасеца, че той рухнал мъртъв на земята. После ловецът чул призрачното животно да препуска някъде в нощта. Останал край трупа на коня си, докато се развиделило. Тогава видял, че се намира на ръба на пропаст, дълбока стотици стъпки. Бегача бил скочил долу, без да се нарани, и сега пасял във високата трева. Това е историята, която ми разказа тексасецът, когато се върна от този лов — пеша и каталясал до смърт.

В този момент палатката на англичанина се разтвори, чудатият лорд излезе и се отправи към края на гората, където пасяха трите коня. Там лежеше и Уилсън.

— Мастер Уилсън!

— Сър Уилям!

— Бих желал да претърся околността, за да видя дали няма следи от Белия бегач. Оседлайте ми коня!

— Да ви оседлая коня? Такова нещо не е вписано в договора. Аз да не съм ви грум62!

— Well, тогава ще си го оседлая сам!

Сър Уилям възседна животното и навлезе, воден от добре въоръжения Уилсън, без всяка предпазливост в гората. Те стигнаха до един канал, чрез който Бизоновото езеро предоставяше водите си на Рио Хила. Англичанинът дълго оглежда извисяващия се исполински кедър.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Разпънете походния ми стол на това място тук! Искам да нарисувам това дърво за папката си!

— Сторете го сам! Аз междувременно ще претърся в интерес на вашата сигурност околността!

След известно време той се върна и се излегна в тревата край разгънатия статив. Англичанинът рисуваше, а американецът бленуваше. Но същевременно на уестмана не се изплъзваше и най-малкият шум, който да подскаже за близостта на някое враждебно същество.

Внезапно той скочи и застана пред рисувача с готова за стрелба пушка, за да може да го закриля с тялото си.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Идва ездач!

— Не ме е грижа!

— Той е бял!

— Това си е ваша работа. Така пише в договора!

— Стой, кой сте вие? — викна Уилсън с пръст на спусъка. Приближаващият спря и сведе пушката си.

— Добър приятел. Махнете пушкалото си. Сам съм!

Уилсън свали оръжието. Непознатият дойде по-близо.

— Кой сте? — повтори Уилсън въпроса си.

— Името ми е Педро Диас. Можете ли да ми кажете дали дон Агустин Пена се намира край Бизоновото езеро?

— Там е. Вие откъде идвате?

— От Мъгливите планини.

— Я гледай! Сър Уилям, този сеньор също идва от Мъгливите планини!

— Не ме е грижа!

— Какво правехте там, сеньор?

— Бяхме експедиция, но я унищожиха апачите. Аз съм единственият оцелял.

— Освен тримата ловци, които още се намират там.

— Вие видяхте ли ги?

— Не, но чух за тях. Вие значи сте напуснали планините преди нас?

— Вероятно. Забавих се, понеже конят ми окуця и трябваше да си заловя някой по-добър. Какво чухте за тримата ловци? Изплъзнали ли са се на апачите?

— Не зная. Един команч, Соколово око, се канеше да отива при тях.

— Соколово око? В такъв случай те са спасени! Той сам ли беше?

— Да, но при Бизоновия остров го чакаше отряд негови хора.

— Слава богу, тогава може би са извън опасност! Сеньор, не рискувайте да се отдалечавате много оттук! Апачите идват след мен, за да нападнат Бизоновото езеро!

Той насочи коня към канала и пое към езерото.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Апачите искат да ни нападнат!

— Не ме е грижа!

— Но ние трябва да се върнем обратно при езерото!

— Goddam, аз пък трябва да рисувам! Оставам си тук, а вие ще се грижите за моята сигурност!

— В договора вписано ли е, че трябва да рисувате тоя кедър?

— No. Ще трябва да ви се подчиня!

Той сгъна стола и статива и яхна коня, за да потегли обратно към Бизоновото езеро.

Диас вече беше стигнал до него. Пена стоеше на входа на палатката си и го видя, когато се появи между дърветата.

— Сеньор Диас! В името на вси светии, вие ли сте, или това е вашият дух? — извика той изплашен.

— Аз самият. Мога ли да отседна при вас?

— Да, елате, елате! Росарита, Росарита — викна той, разтваряйки завесата на копринената й палатка, — излез, сеньор Педро Диас от експедицията се върна!

Тя се появи и също се уплаши, като видя убиеца на индианци.

— Идвайте и влизайте, защото трябва да ни разправяте, сеньор Диас! — помоли Пена, като го тикна към палатката, където тримата се настаниха. — Как стоят нещата с експедицията?

— Унищожена!

Баща и дъщеря пребледняха.

— А дон Естебан?

— Мъртъв!

— Кучильо, Бараха, Ороче, Бенито?

— Всички са мъртви. Аз съм единственият, който се измъкна.

— Санта Мадона!

Росарита нададе писък и захлупи лице в шепи.

— А Тибурсио Ареляно?