Край Бизоновото езеро

Човек би си помислил, че неговият началник — капитан дон Лукас Деспиерто, сигурно много се гневи на този му недостатък, ала това не отговаряше на истината и навярно си имаше своите причини. Вярно, в указа за назначаване на дон Лукас беше вписана доста голяма заплата, но от нея той — точно както и неговите подчинени — от няколко години не беше забелязал и следа в джоба си. Финансите на кралството се намираха в критично състояние и нямаше надежда някога нещо да му бъде изплатено. Ето защо капитанът философстваше по следния начин: „Щом като кралят не го гризе съвестта, че въпреки службата си трябва да умра от глад, то мен ли да ме гризе моята, ако въпреки тази служба се опитвам да живея. Аз съм длъжен да бдя на брега и да мизерствам… добре, ще си държа очите отворени и същевременно ще печеля пари. Моите карабинероси, разбира се, не бива нищичко да усетят, иначе ще се простя с хубавата длъжност, а една служба без заплата си е по-добре, отколкото нищо. Най-разумният от всички мигелети е тоя доблестен Пепе. Хърка си от глад и изобщо не го е еня, че началникът му си върти частни далавери. Мога напълно да разчитам на него и на неговата патологична сънливост. Винаги ще го поставям там, където не се нуждая от очи!“… Пепе беше изцяло съгласен с тази постановка и не се стремеше да покаже професионалната си годност в по-ярка светлина. Това може би също си имаше своите основателни причини.

Една вечер той се бе облегнал на вратата и се вслушваше в никога не стихващите гласове на природата. Гъста ноемврийска мъгла се стелеше над полето. На здрачаване Пепе беше забелязал досами хоризонта някакво платно, което кръстосваше и очевидно изчакваше нощта, за да пристане незабелязано до брега.

Прозвучаха стъпки и очите на Пепе мигновено се затвориха, главата му клюмна на гърдите, а полуотворената уста се превърна в извор на онези красиви звуци, които музикалният лаик окачествява с грозната дума „хъркане“. Приближаващият беше негов боен другар.

— Пепе! — повика той, различавайки Сънливеца. Последва късо грухтене.

— Пепе, събуди се, стари мармоте!

— Къде… как… ка… кво? — попита мигелетът, като че се пробуждаше от най-дълбок сън.

— Por Dios2, нанка си човекът, дори стоешком, като някой катър! Разтъркай си очите и се размърдай! Капитанът иска незабавно да говори с теб!

— Капитанът? — прозвуча посред ужасяваща прозявка.

— Да, капитан дон Лукас Деспиерто.

— Тъй, капитанът. Колко хубавичко щеше да е, да можеше човек да си поспи, без да се налага толкова често да се събужда! Върви, ще видя дали мога да дойда!

— Можеш да дойдеш? Можеш? Ти си длъжен, казвам ти. Службата те зове, а тя стои над твоя сън!

— Добре че ми напомни. Ще дойда значи.

Той влезе в колибата да си вземе фуражката, а другарят му бързо се отдалечи. Като се намери отново сам, сънливо отпуснатата му фигура се изпъна, а премрежените му очи придобиха онзи блясък, какъвто се забелязва само при темпераментните и решителни натури.

— Тоя наистина си помисли, че спя прав. Санта Лаурета, ама са лековерни тези хора! Какво ли му е скимнало на капитана, та е наредил да ме повикат? Да не би кесията му да е отново в отлив и той да чака заедно с онова платно да дойде и приливът? Скоро ще узная.

Пепе се отправи към жилището на началника си. Нещо се въртеше из главата на капитана, защото беше така потънал в мисли, че изобщо не усети влизането на Сънливеца.

Пепе се облегна на стената и затвори очи, но много добре забеляза сгънат лист хартия, който лежеше на пода и вероятно вече е бил разнасян насам-натам в нечий джоб. Един остър поглед изпод спуснатите клепачи към обърнатия с гръб към него капитан му показа, че може да рискува. Със светкавично движение Пепе вдигна хартията и я скри под плаща си. После изпадна отново в привидното си безразличие. Тайно си каза, че е жалко да остави да се подмята хартия, която навярно е ценна, щом като досега е била съхранявана.

В този момент капитанът се обърна и го забеляза.

— Ей, Пепе, спиш ли?

Мигелетът изпусна дълбока въздишка и отвори очи.

— Тук съм, сеньор капитан — отговори, отдавайки почитателно чест. — Наредили сте да ме повикат?

— Правилно! — каза дон Лукас. — Лоши времена, а, Пепе?

— Струва ми се, май съм чувал да се говори за това.

— Струва ти се? Е, да, да, мизерията на сегашните времена има над теб само наполовина власт — ти постоянно спиш.

Пепе сподави една прозявка.

— Когато спя, не гладувам. А и сегиз-тогиз ми се присънва, че правителството ми изплаща заплатата.

— По този начин ти за щастие си само за една кратка част от деня негов кредитор. Но знаеш ли също, че непрестанният ти сън всъщност лошо хармонира със задълженията ти на мигелет?

— А-а! Как тъй?

— Един брегови пазач трябва преди всичко да е нащрек. Хората с всеки изминал ден все повече говорят за твоята леност, а това лесно може да доведе дотам, че да бъдеш натирен от службата като непригоден служител. А ще е твърде тъжно да си съвсем без работа!

— Направо ужасно, сеньор капитан! — съгласи се Пепе с изключително добродушие.

— Аз и на службата вече умирам от глад, а каква ли ще стане тя, ако хич нямам никаква!