Край Бизоновото езеро

— Добре де, аз съм тактичен човек и няма да споря повече с вас. Двайсет е получил значи капитанът! Не ми се ще да проявявам нескромност — той е офицер, а аз съм само войник. Ако му бяхте дали четирийсет, щях да се задоволя с двайсет. Но тъй като той е получил само двайсет, то се виждам принуден да поискам четирийсетте!

— Мошеник!

Непознатият беше млад мъж на около двадесет и пет години. Имаше възкафеникавия тен на моряк; гъсти тъмни вежди подчертаваха кокалестото чело; мрачно горящите очи издаваха непримирима страст; изкривената надолу уста — цинично-надменен нрав, а силно врязаните въпреки младата възраст бръчки в страните придаваха на лицето му високомерен, презрителен израз. Отмъстителността и честолюбието изглежда бяха господстващите наклонности на този мъж. Само тъмните къдрави коси смекчаваха донякъде студенината и строгостта на чертите му. Облеклото му беше униформата на офицер от испанската марина. При последното възклицание очите му метнаха заплашителни светкавици и той направи движение да скочи.

— Останете си седнал, сеньор, инак ще отнесете куршума! „Мошеникът“ ще се направи, че не е чул, но не изричайте думата повторно, защото и мен не ме е грижа към кой род човеци вие принадлежите! И тъй, четирийсет унции, сеньор!

— Нямам ги у себе си!

— В такъв случай ми е жал за вас, защото ще трябва да ви арестувам като подозрителен!

— Чакай, докато се върнат хората ми, с чиято помощ може би ще събера сумата!

— Нямам ни най-малко желание да се счепквам с двамата типове. Слизайте и ме следвайте! Аз съм тук на пост и съм длъжен да предавам всяко лице, което ми се е сторило подозрително.

— Значи, ако платя, ще мога да правя каквото ми е по угодата?

— Четирийсет унции!

— Наистина ги нямам у себе си, но ето един пръстен, който е петкратно по-ценен!

Той изхлузи от пръста си един пръстен и го подаде на мигелета, който го взе и прегледа. Изглеждаше нерешителен.

— Вземай го и да те няма! — викна капитанът гневно.

— Ще рискувам, приемайки го за четирийсет унции.

— И сега си глух, сляп и ням?

— Да, при условие че уредите вашата работа по такъв начин, че да не ми се налага да чувам, виждам и говоря!

Без повече думи Пепе се отправи обратно към фенера си, на чиято светлина остави брилянта да заискри.

— Не съм познавач на такива неща, но мисля, че направих по-добър гешефт от почтения дон Лукас Деспиерто. Ако този камък е истински, то на драго сърце ще опростя неизплатените заплати на правителството на всехристиянското кралство, макар да съм принуден още на заранта да зарева толкова високо за неиздължените възнаграждения, та всеки да помисли, че наближавам гладната си смърт.

Пепе се изтегна на земята и като че заспа. Но в лявата си ръка държеше ножа, а с дясната обхващаше здраво карабината — сигурно доказателство, че няма основание да дарява с прекалено доверие капитана и двамината му спътници.

Капитанът все още седеше в лодката и очакваше доклада на хората си, за да потегли. По едно време долови тихи, прокрадващи се стъпки, които приближаваха към него.

— Хосе?

— Капитане!

— Ти си бил! Е?

— Всичко според очакванията. Донята още будува, а момчето спи в люлката.

— Вземи тогава въжената стълба и ела!

Капитанът слезе от лодката, хвърли на човека стълбата и закрачи напред — все покрай водата, докато стигна до един скален процеп. Изкатери се по скалите до замъка. Застана точно до балкона, подпрян от масивни каменни трегери. Погледна нагоре и съзря втория си помощник, който го очакваше.

— Хвани стълбата, Хуан, и я закрепи здраво за балюстрадата! Заповедта беше изпълнена мълчешком. Капитанът се изкачи до балкона и надникна през широката стъклена врата към една стая, която беше толкова голяма, че единствената лампа едва я осветяваше.

Край една люлка седеше млада, приказно красива жена и гледаше с любвеобилни очи спящото в нея момченце. Един юмручен удар разби стъклото и в следния миг капитанът стоеше в стаята. Младата жена скочи уплашено и се вторачи в него като в някой призрак.

— Боже мой, кой сте вие, какво искате?

— Кой съм? Не позна ли доня Луиса своя девер?

— Моя…! Света майко Божия, да, той е, вие сте дон Антонио, когото всички смятахме за мъртъв!

Вълнението на графинята не можеше да се опише. Графът гледаше със спокойна, подигравателна усмивка бледото й лице.

— Да, сеньора снахичке, смятали сте ме за мъртъв, ала съдбата нямаше чак толкова лоши намерения към мен, както сте си мислили. Аз съм все още жив и ще трябва да ви помоля за прошка, задето се осмелих да ви убедя в моето съществуване.

— В такъв случай благодаря заедно с вас на Бога, който милостиво ви е закрилял и върнал благополучно! Но кажете къде се намирахте досега, понеже нямахме и най-малката вест за вас!