Край Бизоновото езеро

Чу пясъка по пешеходния път леко да хрущи и на излизащия от фенера сноп светлина се появи фигура, в която Пепе разпозна достопочтения дон Лукас. Тутакси затвори очи, отвори уста и остави да се доловят онези звуци, които са последица от неудобно положение по време на сън.

Капитанът приближи и се наведе към него.

— Пепе! — подвикна полугласно.

На мигелета не му и хрумваше да отговори.

— Пепе! — повика за втори път капитанът малко по-силно. Сънливеца продължаваше спокойно да похърква. Дон Лукас постоя известно време нерешително и очаквателно, но, изглежда, все пак се задоволи и скоро шумът от крачките му се изгуби в далечината.

— Разкара се! — рече Пепе, докато се надигаше. — Би трябвало наистина да се държа много непохватно, за да не ми се удаде да уловя риба там, където и капитанът е хвърлил мрежата си!

Той запълзя предпазливо към ръба на стръмния откос, в чието подножие лежеше тесният плаж, и залегна в засада сред гъстите треволяци. Вместо да напряга напразно очите си, той концентрира цялата сила и острота на сетивата си в слуха.

В един момент откъм повърхността на водата се чу слаб шум, а няколко мига по-късно Пепе ясно различи тихото плискане на обвитите гребла и намаленото скрибуцане на ключовете, в които се триеха прътите им. Една по-тъмна точка се открои на сивкавата мъгла и ставаше все по-голяма, накрая се превърна в лодка, следвана от бяла пенеста бразда. Лодката приближи до брега на бухтата и пристана.

— Сеньор Деспиерто! — подвикна приглушен глас.

— Тук!

Фигурата на капитана се изправи до плавателния съд от земята, където до този момент не беше различима.

— Подсигурено ли е всичко?

— Подсигурено.

— Сам ли сте?

— Там горе при фенера лежи един от моите карабинери — спи като мъртвец. Ако не искам да бъда изненадан, трябва да заема енсенадата и аз го сторих с един мъж, страдащ от сънна болест.

— Добре, ето ви четирийсетте златни монети! Но сега се погрижете никой да не ме обезпокои. Върнете се обратно в селото, като ми дадете преди това знак, че човекът наистина спи.

— Както желаете, сеньор капитан. Ще имитирам крясъка на чайка, сетне ще бъдете напълно сигурен!

Пепе чу звънтенето на златото, но побърза да се върне незабавно на мястото, където преди малко беше лежал. Не мина и минута и капитанът отново застана пред него.

— Пепе!

Той изхърка, но не се помръдна. Дон Лукас го докосна по ръката.

— Пепе, стани!

Мигелетът не се подведе да направи и най-малкото движение и началникът му се отдалечи. Когато уговореният крясък прозвуча, бреговият пазач вече лежеше отново до откоса и наблюдаваше лодката. В нея се намираха само трима души, от които никой още не беше слязъл. Дрехите им не приличаха на онези, носени обикновено от контрабандистите.

— Оо — прошушна учудено Пепе, — няма нито една бала стока в лодката! Да не би да не са контрабандисти? Но тогава пък какви ще са намеренията им?

— Слизайте, сега е сигурно! — каза един от тримата с глас, по който си личеше, че е свикнал да заповядва. — Тръгнете тук покрай водата и се изкачете по цепнатината, която води до балкона. Трябва да знам дали хората са още будни!

Двамата мъже се отдалечиха. Пепе видя, че облеклото им прилича на това на корсарите, ала не различи чертите на лицата им под баскските барети. Останалият в лодката мъж беше плътно загърнат в плаща си и гледаше навътре в морето, така че не забеляза фигурата на Пепе, който се изправи бавно и измери с очи разстоянието, делящо го от равния бряг. Непознатият направи движение да се обърне към сушата и в същия миг ловкият мигелет се намери с един тигърски скок при него. Преди изненаданият човек да е съумял да издаде и един звук, той опря дулото на карабината в гърдите му.

— Нито гък или движение, сеньор, за да не ви осинови смъртта!

— Кой си ти? — попита нападнатият, измервайки с искрящи очи заплашителната стойка на врага си.

— Кой съм? Че кой друг освен Пепе, който лежал там горе и къртел като мъртвец. Чайката не е птица, на която човек може да разчита!

— Значи дон Лукас Деспиерто ме е измамил? Горко му!

— Да ви е измамил? Хич и през ум не му е минавало! Аз действам по свое собствено усмотрение. Той е напълно неспособен да ви заблуди, както доказват четирийсетте унции, които отнесе със себе си вкъщи.

— Значи ти ни вземаш за контрабандисти?

— Не. Та нали нямате никаква стока при себе си и човек би трябвало всъщност да гледа на въжената стълба, която лежи тук, като на мострен модел. По-скоро ви смятам за сеньор, който е решил да се поразтъпче, и тъй като аз в действителност не бива да го допусна, то ми се иска да вярвам, че в джоба ви се намират още няколко унции.

— Аа, ето каква била работата! Колко искаш?

— Вие дадохте на капитана четирийсет унции!

— Двайсет!

— На ваше място бих предпочел да кажа четирийсет, защото това е истинската сума и…

— Двайсет, казвам ти!