Край Тихия океан

Малко преди залез слънце стигнахме в Коломбо. Там бяхме посрещнати от един пратеник на губернатора, който бе получил нареждане да ни придружи до хотел „Queens-house“. Там ни бе предложено всичко, от което се нуждае човек след еднодневно пътуване в онези географски ширини: прохладни стаи, разкошна баня, спокойствие, почивка и храна. След ядене заедно с Рафли излязох извън крепостните зидове и се насочихме към морския бряг, където се събира изисканото общество на Коломбо, което се разхожда или с карети, или на коне, или пък пеша.

До пътя на едно просторно открито място една войскова част от гарнизона на укрепленията, съставен от индуси, провеждаше учение под ръководството на английски офицери. Съобразявайки се с климата, подобни занимания се състояха само в прохладните утринни и вечерни часове.

Седнахме на една пейка. По време на краткото тропическо здрачаване шумът на морския прибой достигаше до слуха ми като ясно доловим и разбираем говор. Какви странни мисли ме връхлитаха и се преплитаха в главата ми! Ту спирах поглед на суетнята на дребните черупчести мекотели в краката ми, ту погледът ми се зарейваше далеч над безкрайната морска синева. От дясно бе градът със своите укрепления, а отляво — огромен английски хотел, заобиколен от гъста редица кокосови палми, чиито перести корони шумоляха, поклащани от вечерния вятър. Имах чувството, че сънувам. Просто трябваше от време на време да си припомням, че действително се намирах на остров Цейлон. Преживявания от миналото, предстоящи събития, както и образи, рожба на чистата фантазия, се сливат с настоящето в едно странно полусъзнателно съществуване. После човек си спомня само твърде смътно в каква посока са се гонили неспокойните му мисли. Необичайните нови впечатления и чуждата непозната обстановка тъй много объркват, и все пак такива часове остават в съзнанието ни като най-богатите и най-скъпи спомени, които отнасяме със себе си в родината.

Междувременно бе настъпила нощта и войсковата част със звучна музика отдавна се беше оттеглила в града, когато се отправихме обратно към „Queens-house“. Пред вратата ни очакваше щурманът Том.

— Пристигнахме, сър! — доложи той кратко по моряшки.

— Well, момчето ми, но къде е яхтата? Не я забелязах, въпреки че дълго я търсих.

— Тя е зад скалите встрани от пристанището, сър. То е изложено на вятъра, а в тези райони хич не са рядкост по-силни пориви, които могат да преобърнат тримачтов кораб като градински стол.

— Well done!245 Има ли нещо ново на борда?

— Не. Но извън борда направих едно наблюдение, за което трябва да ви докладвам, сър.

— И какво е то?

— Забелязахте ли китайския кораб, който вчера напусна пристанището?

— Йес.

— Доста ме учуди както конструкцията му, така и неговият такелаж, а не ми беше и съвсем ясно, накъде ли всъщност искаше да се отправи, тъй като нали североизточният мусон му пречеше да отплава по обичайния морски път. После ми направи впечатление, че тази сутрин в „черния град“ на Поен дьо Гал, където живеят само туземци, били изчезнали не едно и две девойчета. А докато бях на котва до китаеца, забелязах, че на борда му имаше няколко сингалки.

— Мислиш, че е girl-robber?246 Pshaw!

— О, да, има един girl-robber, сър, някакъв ловец на момичета! Слушах много да се говори за него в кръчмата. Той е китайски пират и слиза на един или друг бряг, за да отвлича девойки, които принуждават после да станат жени на неговите хора. Както разправят, тази банда живеела на някакъв самотен остров.

— Възможно е, но изобщо не ме интересува.

— И мен също, ала при днешната вест неволно се сетих за този пират. Тъй като внимателно бях наблюдавал сингалките на борда на „Хайанг-дзъ“, знаех много добре, че те не бяха върнати на сушата. След това ми хрумна историята на вашия Калади, чиято любима е била нападната от един човек на джонката, а днес…

— А днес какво? — попита Рафли, чието любопитство се беше събудило.

— Беше по обед. Морето бе слабо развълнувано и пътувах почти без дим. Освен това бях скъсил платната, така че не беше никак лесно да бъдем забелязани отдалече. И ето че по едно време видях китаецът да плава пред мен. Беше опънал всичките си платна и летеше по вълните като хубав кон при лов на лисици. Ала не можеше да се мери с яхтата. Догоних го, а той ме забеляза едва след като се приближих на не повече от четвърт миля. Веднага си надяна маската, обаче с помощта на далекогледа бях видял вече достатъчно.

— Какво?

— По едно време реши да си проветри трюма и освен люковете бяха отворени още осем дупки, които изглежда бяха изрязани с единствената цел да може през тях да стрелят оръдия. С вързани ръце, на палубата седяха четири жени, които при приближаването на яхтата незабавно бяха свалени долу в някоя от каютите.

— Ти заговори ли джонката?

— Естествено.

— И какво ти отвърнаха?

— Джонка „Хайанг-дзъ“, тръгнала за Чила.