Край Тихия океан

— Благодаря ти! Изпълнен си с доброта също както облаците с дъжд, а си изпълнен и с любов както звездите на нощта. Нека Вишну те благослови теб и махараджата от Германистан. Ще ви дам и живота си, стига само да го поискате!

Втора глава Лов на слонове

Цейлон, чието име англичаните произнасят Силон, е бил известен на древните индийци като Зиландив, а на гърците — като Тапробане. Туземците наричат острова Сингала. Той е отделен от индустанската суша от морски канал, широк около шейсет английски мили и от брега си до върха Педроталагала се издига на две хиляди и петстотин метра над морското равнище. Често наричат Цейлон остров Малта на Индийския океан, което се дължи навярно на неговото разположение. А то е твърде важно в случай на военни действия.

Както е известно, островът е британско владение на короната и се управлява от собствен губернатор. Всички по-високи постове се заемат от англичани, но все пак броят на белите едва достига седем хиляди. Местните туземци, сингалците, изповядват будизма. Те са се смесили с преселили се по-късно на острова индуси, малайци, явайци, с маври и португалци, както и с негри от Мозамбик и Мадагаскар. Тук-там се вижда и по някой китаец, но той веднага пак бързо изчезва, след като осъществи не дотам похвалните си намерения, довели го на острова при „хората с прави и дълги носове“.

По онези земи китайците не се ползват с особени симпатии. Без да презират и най-дребните печалби, за някоя по-значителна изгода те жертват всичко, каквото имат. На сушата лесно се оправят дори и в най-трудните положения, а ако става Дума да се извлече някоя сравнително добра облага, китайците не се плашат и от големите океански вълни. В такива случаи те са колкото хитри, толкова и дръзки, колкото са енергични, толкова са и безскрупулни, и само някой много добре подготвен и сериозен противник може да ги спре.

Вече от доста време много се говореше за някакви малайски пирати, които, обединили силите си, със своите бързи изящни платноходи, снабдени с балансьори, стигаха чак до Андаманските и Никобарските острови, като оказваха успешна съпротива дори и на добре въоръжени европейски кораби. Както разправяха, техен предводител бил някакъв китайски морски капитан, който, преследван от своето правителство, бил избягал от страната и както се мълвеше, на самотен остров в Индийския океан събрал около себе си голяма шайка флибустиери, с които станал много опасен особено за по-малките плавателни съдове. Тези морски разбойници били наречени от жителите на крайбрежието на Китайско море „Янг-дзой“, тоест Морските дяволи, и според всички слухове това прозвище било напълно оправдано, понеже дори и към пленниците си те се държали като истински дяволи.

Всички тези мисли ми минаха през главата, когато се събудих на следващото утро и неволно си спомних за китайската джонка, която бе напуснала пристанището при толкова загадъчни обстоятелства. Един човек от нейния екипаж беше посегнал на годеницата на Калади — сигурно на борда на този плавателен съд се намираха все такива брутални хора. Бяхме вече в сезона на непрестанно духащите в продължение на шест месеца от североизток мусони, един период, през който за ветроходите е много трудно да се отправят на североизток, а за някои от тях с определена конструкция и такелаж е направо невъзможно. Можеше ли онази джонка с нейното странно разположение на мачтите и на платната да поеме този курс? Струваше ми се доста вероятно да има намерение да се скрие от мусона зад западната част на острова. Но какво ли щеше да търси там, където сигурно никога досега не беше плавал китайски кораб?

„Чик, чик, чик!“ — разнесе се ясно и припряно иззад огледалото. Малкото животинче, достигащо едва седем-осем сантиметра на дължина, което с тези звуци ме изтръгна от моите размисли, беше един геко от онзи вид, дето се среща във всяка къща на Цейлон. След като бе ловувал през цялата нощ, сега явно се канеше да се завърне в скривалището си зад огледалото и смяташе за свой дълг да ме предизвести за намерението си с доверчивото си цвъртене.

За всеки новак появяването на гекото е изненадващо, а отначало дори и малко страшничко. Това дребно симпатично гущерче се среща много често във всяко жилище, през деня се крие в пукнатините на стените, в ъглите и цепките на мебелите и се показва едва вечерта след запалването на светлините, за да започне да лови заспали насекоми. Тъй като гекото е нощно животинче и той подобно на котките има тесни отвесно разположени зеници, които силно се разширяват в тъмнината. Чрез намиращите се по пръстите на краката му кръгли смукалца той е в състояние чевръсто да се катери насам-натам по стените, както и спокойно да се разхожда по таваните на помещенията. Той е доверчив и лесно се опитомява. Даже свиква по време на хранене да се приближава до масата и да си похапва от падналите трошици.