Край Тихия океан

Чиновникът се сепна.

— Какво каза? Не те разбирам.

— Я ми кажи, чия собственост е този остров?

— На великата кралица на Англистан.

— Ами кой ти е дал тази служба?

— Губернаторът, който е служител на нашата могъща владетелка.

— А той може ли и да ти я отнеме?

— Да, стига само да поиска.

— Е добре, тогава той ще поиска.

— Но защо?

— Защото си извършил прегрешение към собствеността на онези, на чиито заповеди си длъжен да се подчиняваш.

— Чужденецо, внимавай какво говориш! Устата ти хули един верен син на великата кралица.

— Известно ли ти е името Калади?

— Да, Калади на два пъти ни избяга, за да се изплъзне от смъртта, ала хората ми са по петите му и пак ще го заловят.

— Какво право имаш да го преследваш?

— Той уби един човек.

— Убил е само някакъв си подъл и презрян китаец. Ти познаваше ли го?

— Да, беше човек от екипажа на джонката „Хайанг-дзъ“. Опитал се е да спипа годеницата на Калади и той го е наръгал с нож. Капитанът на джонката дойде при мен и поиска правосъдие.

— А ти даде ли му го?

— Ще му го дам веднага, щом Калади отново се изправи пред мен.

— Е добре, точно това имах предвид — ти незаконно посягаш на моя собственост. Калади не е твой, а мой слуга.

— Аха, значи ти си онзи англичанин, който му е помогнал да избяга, а?

— Да, аз съм.

— Очаквах те. Ще трябва да те накажа, ако не успееш да ми докажеш, че в момента, когато е избягал от скалата, Калади действително е бил твой слуга.

Рафли се усмихна. Пенснето се плъзна пак към върха на носа му. Той бръкна в джоба си и извади своите револвери.

— Казвам ти, че Калади е мой слуга. Не ми ли вярваш?

— Докажи го!

— Значи не вярваш! Е добре, тогава ще разговарям с теб като джентълмен. Знаеш ли какво е това джентълмен?

— Не, обясни ми!

— Джентълменът е човек, който излиза на двубой срещу всеки, който не му вярва. Ето, вземи този револвер. Ще броя до три и тогава двамата ще стреляме един срещу друг. Хайде, давай! Едно… две…

— Чакай! Та аз изобщо не знам как се борави с това ужасно нещо! — извика мюдюринът и от страх скочи на крака, сякаш изхвърлен от пружина. — Какво съм ти сторил, та искаш да ме убиеш?

— Не повярва на думите ми и затова един от нас двамата трябва да умре. Едва тогава ще бъда удовлетворен и спокойно ще се върна у дома.

— Но аз вярвам на думите ти! Ето, вземи си оръжието!

— Значи вярваш, че Калади е мой слуга?

— Да, знам го със сигурност.

— Well, тогава защо го преследваш?

— Незабавно ще изпратя хора да върнат преследвачите, за да не го сполети някоя беда.

— Не е необходимо. Той е вече при мен на сигурно място.

— Къде живееш сега?

— В хотел „Мадрас“.

— Как ти е името?

— Джон Рафли.

— Джон Рафли, племенникът на генерал-губернатора? — възкликна силно изненаданият мюдюрин.

— All right, аз съм.

— Търсих те, но не те намерих.

— Защо?

— Трябва да ти предам едно писмо от губернатора на Канди. Той ми писа, че ще дойдеш.

— За съжаление съм отседнал в хотела, а не в правителствената сграда. Поради тази причина не си ме намерил.

Лордът отвори писмото и бързо го прочете. Накрая лицето му се озари от една толкова весела и доволна усмивка, че тесните му устни се разтеглиха от едното му ухо до другото, а пенснето се изложи на голяма опасност да падне от върха на носа му.

— Чарли!

— Сър Рафли!

— Виждал ли си някога слон?

— С колко крака?

Той весело се засмя на шегата ми.

— Но на лов за слонове не си ходил, нали?

— О, напротив! Ловувал съм и в северните райони на Калахари, а и по други места, ако нямаш нищо против, сър Джон!

— Damn!244 Мислех си, че ще ти доставя радост, а ето че нищо не излезе! Убивал си слонове с пушка, така ли?

— Разбира се.

— Тогава сигурно гонитбата и затварянето им в корал няма да ти достави удоволствие, а?

— Защо не? Никога не съм присъствал на такъв лов.

— Е, добре. Ей тук получих покана от губернатора за такъв вид лов. Ще участваш ли?

— Разбира се!

— Ти също ще ме придружиш, нали? — обърна се той към мюдюрина.

Човекът се поклони почти до земята.

— Оказваш ми голяма чест, о махараджа! Съобщи ми само часа на тръгването и аз ще се присъединя към твоята свита.

— Ами Калади?

— Свободен е.

— Тогава до скоро виждане!

— До скоро!

Висшият чиновник ни изпрати навън и направи знак на шестима бързоходци, на които нареди да ни осветяват пътя с факли. Слугите, които бяха отказали да ни пуснат при мюдюрина, сигурно бяха страшно учудени на това почетно изпращане, оказано ни от него.

В стаята на хотела Калади ни очакваше с лесно обяснимо безпокойство.

— Какво стана, сахиб? — попита той. — Успя ли да разговаряш с мюдюрина?

— Да. Свободен си.

От радост доблестният сингалец направи такъв скок във въздуха, на който би завидял всеки тигър.

— Сахиб, благодаря ти, ти си…

— Мълчи! Живот за живот. Ти ме избави от смърт, а сега аз ти отвръщам със същото. Ще останеш ли при мен, докато съм в Цейлон?

— Няма да се отделя от теб, докато сам не ме изгониш!

— Добре, тогава се приготви да тръгнеш с мен за Корнегале, където ще ловим слонове!

— Слонове? В такъв случай ще са нужни много хора, мъже, жени и деца. Мога ли да взема и Молама, цветето на моята душа?

— Вземи я!