Край Тихия океан

— Чарли, какво ти спиране! Понеже винаги сам командвах на яхтата, а щурманът трябваше дяволски много да внимава да ни държи по-далеч от скалите, просто нямаше кой да даде съответната заповед на машиниста. Впрочем, както се оказа по-късно, никой не забелязал моята злополука. Не, казах никой, а това не е вярно, защото този храбрец станал свидетел на всичко. След като е бил вече три минути под водата, той се появил на повърхността изтощен, влачейки тежък товар с миди. В същия миг ме видял да падам, пуснал мидите да потънат и се устремил към мен, за да ме подхване. Все пак измина доста време докато успее да ме улови, защото ни делеше доста голямо разстояние, а и макар да не съм лош плувец, се чувствах останал съвсем без сили. Но така или иначе се добра до мен тъкмо навреме, за да ме задържи на повърхността на водата. Най-сетне на яхтата бяха забелязали случилото се. Спуснаха лодка, прибраха ни и ни качиха на борда. Калади, сега ти оставаш тук и ще ни чакаш да се върнем! А ти, Чарли, идваш с мен при мюдюрина!

Заключихме сингалеца в стаята и излязохме от хотела. Пред жилището на висшия чиновник безделничеха цял куп негови подчинени. В онези страни всеки богат човек си има отделен слуга за всяко нещо. Това се обуславя от кастовото разделение на обществото и става възможно единствено благодарение на изключително ниското възнаграждение, както и на много ниските цени на всичко, което е необходимо за задоволяване на житейските нужди.

— При великия мюдюрин ли искате да отидете? — попита ни един от тези хора.

— Да.

— Тогава ще трябва да дойдете утре. Сега е вече много късно.

Рафли избута човека настрани.

— Fool, глупак, отдръпни се!

Само след миг се видяхме обградени. Неколцина дори се осмелиха да ни хванат за ръцете и за дрехите. Лицевите мускули на сър Джон се раздвижиха по особен начин, което показваше, че този чудак се намира в добро настроение. После англичанинът вдигна своя чадър, замахна с него и така удари най-близкостоящия човек през лицето, че той залитна и направи няколко крачки назад. Това незабавно ни спечели тъй желаното уважение и вече можехме необезпокоявано да влезем вътре.

— Виждаш ли, Чарли, какво представлява моята чадър-лула? Тя е толкова необходим за околосветски пътешествия предмет, какъвто сигурно няма да намериш другаде — доволно се засмя англичанинът. — Може би съвсем скоро ще ми се удаде възможност още веднъж да ти го докажа.

Минавайки през верандата, ние се озовахме в нещо като преддверие, чиито стени не стигаха до самия таван, а само малко над един човешки бой, за да оставят свободен достъп за свежия въздух. Този архитектурен стил, тъй добре съобразен с местните климатични условия, се среща почти на всяка крачка в Поен дьо Гал. В това помещение двама слуги седяха върху рогозки. Щом ни видяха, те се изправиха и ни зададоха съвсем същия въпрос:

— При великия мюдюрин ли искате да отидете?

— Да.

— Вечерта той никога не приема. Кой ви пусна?

— Самите ние, ако нямаш нищо против.

— Вървете си и утре сутринта елате пак!

— Няма да стане, момчета.

Без много церемонии Рафли се отправи към входа на следващата стая, но веднага двамата мъже се изправиха на пътя му.

— Стой! Влизането тук е забранено! Върни се!

— Well! A после пак напред! Я елате тук, момчета! Той сграбчи единия с дясната, а другия с лявата си ръка, завлече ги обратно до входа и ги изхвърли навън при останалите, които вече съвсем изгубиха ума и дума. Страхотен шум и крясъци последваха това необичайно нападение, ала Рафли запази непоклатимото си спокойствие. Той побутна пенснето си по-близо до очите, хвана ме за ръката и каза:

— Хайде, Чарли, ела, защото накрая и мюдюринът ще си помисли, че ще вземем да го изхвърлим и ще се свре някъде.

Влязохме в следващата стая. Стените й бяха от бамбук, а облицовката — от бананови листа. В средата на помещението на двоен шнур висеше лампа, която хвърляше слаба светлина върху скъпоценен персийски килим, където беше седнал по турски търсеният от нас човек. Позата, в която го заварихме, турците наричат „рахат отурмак“, а това ще рече „почивка, отмора на крайниците“. Дребничкият кльощав чиновник беше облечен в дрехи от жълта коприна, а самият поглед на ококорените му очи, полуотворените устни, както и страхът, изписал се по лицето му, ясно показваха, че беше чул предизвикания от нас шум и че в никакъв случай не гледаше на появяването ни като на някаква незначителна и безразлична случка.

— Good day, сър! — поздрави го Рафли на английски, макар да знаеше, че пред него се намира местен жител. Човекът отвърна на поздрава му, с леко кимване отговори и на моя ням поклон, а после попита:

— Какво искате?

— Да седнем! — подхвърли кратко англичанинът и незабавно се настани отдясно на мюдюрина, давайки ми знак да сторя същото от другата му страна. Щом последвах примера му, той продължи:

— Ти ли си мъдрият мюдюрин, който съди всички хора, извършили някакво престъпление в Поен дьо Гал?

— Да.

— Как ти е името?

— Оривана оно Явомбо.

— Well, имаш гордо и звучно име. Но аз ти казвам, Оривана оно Явомбо, че няма да си още кой знае колко дълго мюдюрин.