Край Тихия океан

— Знам го и без твоите уверения. Тази уж безплътна душа от отвъдното е жив човек. Дори ми изглежда твърде як. Доказателството за това чувствам най-осезателно в главата си, която бучи и бръмчи в най-различни гами. Какво ли запокити той по нея в разгара на схватката? Струва ми се, че беше или източното, или западното полукълбо на майка земя, а може би да беше и цялото земно кълбо наведнъж. Усещането, което имам, ме кара да предполагам второто.

— Я да видим!

Огледах се наоколо и недалеч от него на земята забелязах някакъв заоблен предмет. Вдигнах го и му го подадох:

— Ето ти главата на призрака! Сам ми кажи дали в отвъдния живот може да има такива Материални глави!

— Диня, тежка поне четири килограма! И един такъв плод да бъде хвърлен по главата на лорд от добрата стара Англия тъкмо в полунощ! Чарли, да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че после аз ще я запратя по главата на призрака?

— Не участвам в такъв облог.

— Защо? Направи ми поне веднъж това удоволствие! А?

— Не, защото ще загубиш облога.

— Да го загубя ли? Нямам такова намерение. Ще го ударя с тази диня по главата толкова сигурно, колкото…

— Колкото е още по-сигурно, че няма да го удариш — прекъснах го аз.

— Наистина ли мислиш, че ще се откажа от това толкова сладко отмъщение?

— Убеден съм.

— А по каква причина?

— Защото знам, че няма да вземеш да обстрелваш главата на един мой добър приятел с диня, тежаща четири килограма.

— А аз не съм ли твой добър приятел?

— Разбира се.

— И въпреки това той не обстрелва ли моята глава?

— За съжаление, го направи, но без да те познава.

— Аз също не го познавам. Но я ми кажи откога имаш толкова добри приятели сред призраците?

— От днес. Но да оставим шегата настрана — този призрак наистина е мой добър познат.

— Не думай!

— Един кафър от племето базуто, който ми служи вярно и ме придружаваше в продължение на месеци в пътуването ми през страната на бурите. Казва се Квимбо и е голям юначага, който сигурно ще спечели симпатиите ти.

— Чарли, моите уважения, но ако не те познавах така добре, щях да се закълна, че нещо ме ментосваш. Този кафър сигурно е бил заедно с пиратите на борда, нали?

— Разбира се.

— И го смяташ за свестен човек?

— Стопроцентово беше такъв.

— Но не е възможно все още да е същият.

— Такъв си е! Моят Квимбо никога няма да стане престъпник!

— Но, Чарли, размисли само, как би могъл един кафър от вътрешностите на Южна Африка да попадне сред източноазиатските пирати?

— Ще го узнаем от него самия. Впрочем, племето базуто е от семейството на бечуаните и тъй като те се родеят с кафрите, аз, както и много други, си служа с това наименование. През цялото време Квимбо се е крил много добре, вероятно чак долу в помещението с баласта, за което изобщо не се сетих, докато и вчера, и днес претърсвахме целия кораб, за да открием призрака. Той би могъл тайно да развърже всички пирати, а след това те сигурно са щели да намерят някаква възможност да избягат, но фактът, че не го е направил, доказва, че не е техен човек. Да слезем долу да го потърсим.

— Ще ни е нужна светлина.

— Все ще намерим нещо подходящо в капитанската каюта. Ела!

— Дали не трябва първо да си поговорим с тези сингалски гвардейски гренадири и да им благодарим за храбростта, която проявиха?

— Да, ще го направим, за да знаят поне какво мислим за тях. Тези храбри герои все още седяха, страхливо скупчени на мястото, където се намираха и преди. Щом се приближихме, лейтенантът ни попита:

— Милорди, призракът отиде ли си? О-о, колко страшно беше!

— Не, не си е отишъл — заявих аз.

— Но вече не се вижда.

— Още е на кораба. Слезе в трюма.

— Не отлетя ли във въздуха? Нима още е тук? Но как ще останем тогава и ние на това място?

— Страхливи сте като баби! Той не е никакъв призрак, а един нещастен човек, принуден от пиратите да живее на джонката им. Ей сега ще слезем долу и ще го доведем, за да го видите. Но аз ще кажа на мюдюрина колко храбри мъже е изпратил на кораба, за да охраняват пленените разбойници.

С дълбока въздишка човекът пак се отпусна на мястото си.

Дали това беше въздишка на облекчение или на страх от мюдюрина, не можех да кажа. Във всеки случай този високопоставен чиновник нямаше никакво право да мъмри подчинените си, защото беше не по-малко суеверен от тях.

Най-напред ние двамата отидохме в капитанската каюта, където запалихме един фенер. После слязохме в трюма, който служеше сега като затвор на пиратите. Прегледахме въжетата, за да видим дали всичко бе наред и останахме доволни. След това започнахме да търсим Квимбо, който не се виждаше никъде в същинския корабен трюм. Най-сетне през един тесен отвор слязохме още по-надолу, там където се намираше баластът, с чиято помощ се поддържаше равновесието и стабилността на джонката. Още по самата преграда за баласта, издигната върху килсона,258 разбрах, че той се състоеше от пясък, който не се разпиляваше именно благодарение на споменатата преграда. Осветих наоколо с фенера — Квимбо не се виждаше. Но в замяна на това забелязах нещо друго, което издаваше присъствието му. Изглежда Рафли не го видя, защото разочаровано каза: