— И тук нищо! Ако бях суеверен, щях да кажа, че все пак си имаме работа не с човек, а с призрак. Твоят тъй наречен Квимбо е изчезнал безследно.
— Безследно? Наистина ли мислиш така?
— Йес. Горе претърсихме всичко, без да го намерим, а тук пък съвсем го няма.
— Може би се лъжеш.
— Тъй ли? Да се обзаложим ли?
— За какво?
— Че твоят прочут кафър не е в това помещение за баласт.
— Не, не участвам в облози.
— Но защо?
— Защото ще спечеля и само ще ти взема парите, сър Джон Рафли!
— Глупости! Ако си толкова сигурен, щеше като нищо да се обзаложиш, но ми се струва, че сигурността ти хич не е толкова голяма.
— Охо! Вече открих следите на Квимбо, а и ти знаеш, че подхвана ли веднъж нечия диря, съвсем сигурно намирам и човека.
— Да, знам го, но къде ти е следата?
— Ей тук в пясъка. Точно пред нас и надясно повърхността му е равна. Но какво виждаш там наляво?
— Някакво възвишение, нищо друго.
— Нищо друго? Мисля, че това е достатъчно.
— Как така?
— Под възвишението се е скрил човекът, когото търсим. Там се е заровил.
— Но тогава би трябвало да се задуши.
— Не. Нима не забелязваш, че откъм задната част на възвишението има вдлъбнатинка, дупка?
— Да, добре се вижда.
— Е, тази дупка стига до главата на кафъра, за да може да диша. А какво има по земята ей там в левия ъгъл?
— Хмм! Динени кори.
— Чудесно! Квимбо е трябвало да яде и пие. Ето защо през нощта се е качвал на палубата и е играел ролята на призрак, за да си вземе дини, докато пазачите са бягали от страх чак в другия край на кораба.
— Хмм! Тогава този Квимбо е голям хитрец, което не може да се очаква от един кафър.
— Хич не е глупав. Ей сега ще го измъкна. Квимбо, тук ли си?
Не последва отговор.
— Квимбо, знам, че си се скрил там в пясъка. Излез! Нищо лошо няма да ти се случи.
Отново никакъв отговор. Откакто се бяхме разделили, бяха изминали години, може би не можеше вече да познае гласа ми. Впрочем, и думите ми прозвучаха глухо в ниското влажно помещение; Пристъпих още по-близо.
— Не ме ли познаваш вече? Аз съм добър, мил Германия, с когото навремето ти беше при бура Ван хет Рур. Излез!
Кафърът имаше навика да казва Англия вместо англичанин и Германия вместо германец.
Последните ми думи не останаха без резултат. Пясъкът се раздвижи и от него се разнесе въпросът:
— Добър, мил Германия, кой получи кутийка от хубав, добър, храбър Квимбо?
— Да.
— Кой яздил с хубав Квимбо чак горе до Гроте Клоф и борил с много зулус?
— Да.
— Mijn tijd, mijn tijd!259 Щом мил добър Германия тук, тогаз Квимбо също тук! Хубав, добър, храбър Квимбо излезе веднага от пясък.
Пясъкът се разлетя енергично във всички посоки и „хубавият“ Квимбо се появи с цялото си великолепие, което му бе присъщо. Най-напред се показа високата фризура, която имаше съвършено същата форма и същия вид, както преди. След това последва голобрадото лице със сплескания широк нос, голямата уста и малките очички, които ми отправиха изпитателен поглед. Той ме позна, разтвори уста от едното си ухо до другото, за да нададе тържествуващ вик, и така бързо изскочи от пясъка, че здравата удари главата си в ниския таван. Тъй силно и грижовно обичаната фризура се посмачка, ала във възхищението си, че ме вижда, той не обърна внимание на това. Веднага прескочи оградата и сграбчи двете ми ръце.
— О, Германия, о, мил, добър Германия! Как се радва добър хубав Квимбо, че пак вижда свой Германия! Квимбо трябва целуват всички ръце на менер Германия!
Той зацелува „всичките“ ми ръце с голяма сърдечност. После внезапно ги остави, обгърна врата ми с ръце, притисна ме до себе си, издаде устни напред и главата му направи толкова неочаквано движение към лицето ми, че едва намерих време да го извърна встрани, така че несдържаната нежност на Квимбо се изрази в шумно млясване по бузата ми вместо по взетото от него на мушка място. Изглежда той се канеше да се прицели втори път и то по-добре, но аз го избутах назад с думите:
— Остави това, Квимбо! Знам, че много се радваш на срещата ни, както и аз, но засега стига толкова. Страшно се учудвам да те видя тук, толкова далеч от родината ти и то на Пиратски кораб.
— О, менер Германия, хубав, добър, храбър Квимбо съм не крадец и съм не разбойник, а само слуга на джонка на пирати.
— Значи не си участвал в злодействата на тези хора, така ли?
Кафърът направи една от най-страшните си гримаси, която сигурно бе израз на най-свято уверение, и като се удари с двата си юмрука в гърдите, каза:
— Квимбо не участвал какво правил те, Квимбо хванат от разбойник и трябвал чисти кораб и слугува капитан.
— Аха! Ще ми разкажеш за това, но не тук, а горе, където ще ни е по-удобно. Хайде да се качваме!
— Горе, дето много войник?
— Да.
— А какво прави войник като види красив, храбър Квимбо? Ще хване ли войник нещастен, невинен Квимбо?
— Не, ти си под моя закрила.
— Добър Квимбо свободен?
— Да.
— Квимбо може отива в страната базуто?
— Да.
— Или може си върви и пътува за Тйелатяп?
— Тйелатяп? Това пък какво е?
— Хубав град къде живее менер Бонтверкер.
— Какъв е този менер?
— Туй съм менер Бонтверкер от Тйелатяп.
— Тйелатяп! И къде се намира този град?
— На широк, голям, хубав остров.