Край Тихия океан

— Как се казва островът?

— Казва Серайу.

— Серайу? Тйелатяп? Сър Джон, известно ли ти е някое от тези две имена?

— Не — отвърна англичанинът, като поклати глава.

— И на мен не са… или все пак съм чувал едното. Но названието на острова ме смущава. Серайу е река.

— Да, Серайу съм река, имал много вода — съгласи се Квимбо.

— Но нали каза, че е остров! Изглежда си се объркал.

— Да, хубав, добър, храбър Квимбо обърква.

— Серайу е река на остров Ява.

В изблик на силна радост кафърът широко разпери и десетте си пръста и извика:

— Ява! Ява! Менер Германия познал вярно име на голям остров, менер съм много велик, умен, мъдър човек.

— Сега вече мога да си спомня и за Тйелатяп. Това е едно пристанище на южното крайбрежие на Ява. Серайу се влива в морето недалеч от него.

— Да, Серайу влиза във вода на море.

— Та ти познаваш ли този град и реката? — попитах учудено.

— Хубав, умен Квимбо знае град и знае река. Квимбо плувал по река и живял в град.

— Странно, наистина много странно. Сър Джон! Представи си само — този кафър е стигнал чак до Ява! Кой би повярвал! Но горе трябва да ни разкаже всичко! Да се качваме!

— Горе на палубата ли? — попита лордът. — Няма ли да е по-добре, ако веднага отидем в хотела? Там ще ни е много по-удобно.

— Бих предпочел да остана на борда. Твърде вероятно е онова, което чуем от Квимбо, да ни даде повод да попритиснем пленниците.

— Съгласен! И в капитанската каюта не е лошо. Да се качваме!

Когато стигнахме до средната палуба, където лежаха вързаните пирати, капитанът им изпусна тиха ругатня. Положително се беше ядосал, че сме намерили Квимбо, защото вероятно от него можеха да се научат много неща, които трябваше да останат в тайна. В каютата кафърът заяви:

— Хубав, добър, храбър Квимбо разказва, но първо яде, има голям, много глад, щото не може вземе дини за нахрани.

Имаше достатъчно за ядене. Той се хранеше с детински вълчи апетит. След като се насити, аз го подканих да ни разкаже преживяванията си, откакто се бяхме разделили в Капланд.260 С важна физиономия кафърът се настани по-удобно и започна разказа си, но… какъв беше той! Говореше бързо, без паузи, като навита латерна. Та кой ли можеше да разбере всичките му невъзможни изрази и да се оправи в кашата от объркани имена? Гримасите, които видяхме, докато траеше разказът му, бяха направо неповторими. Той бръщолевеше толкова припряно, сякаш животът му зависеше от това да не направи никаква пауза. За половин минута ни сервираше толкова думи и изрази от родния си език, от английски, холандски и малайски, колкото човек не можеше да разчепка за цял ден. Рафли поклати глава, после остави пенснето си да се плъзне до върха на носа му, за да може да втренчи поглед в разказвача над стъклата, и най-накрая, когато търпението му се изчерпи, той скочи, протегна ръце към Квимбо, сякаш искаше да се защити, и му изкрещя:

— Стига! Човече, да не си решил да ни побъркаш? Говори по-бавно! Не се разбира нито една дума.

Квимбо рязко затвори уста, очите му зашариха между Рафли и мен, а накрая попита:

— Хубав, добър, храбър Квимбо не говорят вярно? Но той говорят с уста! С какво друго трябва Квимбо говори?

— Естествено, че не с ушите! — отвърна Рафли. — Но трябва да приказваш по-бавно, по-бавно, за да те разбираме.

— Защо менер не разбирам Квимбо? Та Квимбо се разбират! Тогава сър Джон се разсмя гръмогласно и ми каза:

— Прав беше, Чарли! Този добър, хубав, храбър Квимбо е знаменита личност! Good God! Отсега подозирам какво ще има да преживеем заедно с него. Нека разказва по-нататък! Но бъди така добър и му втълпи малко да си позапре езика.

Изпълних желанието му, ала не постигнах абсолютно никакъв успех, тъй като веднага щом Квимбо започна, „латерната“ се завъртя дори още по-бързо отпреди. Затова го прекъснах:

— Престани! Наистина нищо не ти разбираме. По-добре ще е да ти задавам въпроси, а ти да ми отговаряш.

— Да — кимна той. — За Квимбо тъй също добре, щото тогава Квимбо знае какво каже. Но ако беден Квимбо сам каже, той не знае какво трябва каже.

— Най-напред ми отговори къде отиде, след като се разделихме ние двамата!

— Беден, нещастен Квимбо съм отишъл в Кейптаун.

— В Кейптаун? А защо не в родината си, в страната на базуто?

— Квимбо не искал там. Квимбо искал далеч, много далеч, за да не види повече място, дето бил и да не види повече хора, кои познава Митие.

— Ах, Митие! Било ти е тъжно, че момичето се е оженило, нали?

— Да, хубав Квимбо съм много тъжен, Квимбо иска бъде мъж на Митие. Защо Митие не иска има Квимбо мъж? Та Квимбо хубав, добър, храбър мъж! Затова той отива далеч чак до Кейптаун, дето са менер Бонтверкер, кой обича Квимбо, и Квимбо станал слуга на менер Бонтверкер.

— Взел те е за слуга? Тогава сигурно знаеш какъв е бил този менер.

Рафли се намеси, преди кафърът да успее да отговори:

— В Кейптаун се запознах с някакъв мистър Бонтверкер. Той беше богат, все още неженен търговец на диаманти. Представиха ми го в дома на губернатора. Както сам ми разказа, той имал по-възрастен неженен брат на един от Зондските острови и…

Изведнъж англичанинът млъкна.

— И после? Продължавай, защо спря?