Край Тихия океан

Отново слязохме на средната палуба, обаче не взехме Квимбо с нас. Лордът се обърна най-напред към капитана, ала не получи никакъв отговор. Както и да говореше, да заплашваше, да предупреждаваше и да се гневеше, китаецът не си отвори устата нито веднъж. След това Рафли опита при другите, но със същия неуспех — не му отговориха на нито един въпрос. Той се ядоса и ми подхвърли:

— Да накарам ли да ги бичуват тези псета?

— Имаш ли това право, сър?

— Pshaw! Дали го имам или не, ми е все едно. Ще постъпя както искам.

— Безполезно!

— Ще видим!

— Нямам нищо против. Всеки от тях като нищо си е заслужил да го скъсаш от бой, но така само ще им доставиш удоволствие.

— Удоволствие ли? Ама че странен вкус! Та кой би могъл да изпита удоволствие, ако го посиниш от бой?

— Точно тези закоравели престъпници. Те знаят много добре, че за тях няма милост и в никой случай няма да ти издадат тайните си. Колкото повече упорстваш, толкова по-голямо ще бъде злорадството им. Дори и в предсмъртния им час не можеш да измъкнеш нищо от хора, за които Бог и сатана, ад и небе, блаженство и проклятие са съвсем безразлични неща.

— Но нали трябва да узная къде да търся мистър Бонтверкер!

— Сигурно е, че няма да го узнаеш от тези мерзавци. Има си и други начини.

— Какви?

— Нали поначало искаше да тръгнеш за Ява. Насочвай яхтата към Тйелатяп, където е трябвало да отиде и писмото на Бонтверкер!

— Но до кого е писал? Това не знаем.

— Там може да узнаем.

— Едва ли. Такива писма се държат в тайна.

— Въпреки всичко още първия ден обещавам да разбера до кого е било адресирано.

— Ето това се казва мъжка дума! Идваш ли с мен?

— Да. Още отпреди бях взел такова решение. Непременно ще дойда с теб. На всяка цена трябва да узнаем къде ще очакват отговора на писмото на Бонтверкер.

— Ами ако нищо не научим? Не е ли възможно да открием въпросното място по някакъв друг начин?

— Ще се опитам. Внимателно наблюдавай очите на капитана, докато говоря с него! Струва ми се, че първо ще се усмихне подигравателно, а после ще се изплаши.

— Какво ще му кажеш?

— Ей сега ще чуеш. Убеден съм, че Квимбо не е могъл правилно да запомни китайското наименование.

Естествено, ние разговаряхме на английски и пиратите не разбраха нищо или почти нищо. Насочих фенера така, че силно да освети лицето на капитана и се обърнах към него на родния му език:

— Ще ми кажеш ли името си?

Не ми отговори. Нищо в изражението на лицето му не издаваше, че е чул думите ми.

— Също така ми се иска да знам къде се е дянал менер Бонтверкер, когото сте пленили — продължих аз.

Абсолютно същото мълчание и същата безизразност.

— Мълчанието ти е безполезно — продължих аз: — Въпреки всичко ще го намерим, защото ще отплаваме за Ху-Ниао.

Наблегнах на това китайско име, за което Квимбо твърдеше, че било вярно. Отначало явно изненаданият капитан наостри слух, но после по лицето му се плъзна подигравателна и доволна усмивка. Престорих се, че не я забелязвам и бързо добавих:

— А, ето че сбърках, исках да кажа, че ще отплаваме за Ху-Киао.

Внимателно наблюдавах пирата при произнасянето на тази дума, която се различаваше от предишната само по замяната на Н с К, и забелязах, че той се изплаши, обаче се помъчи да не се издаде. Тъй като останах доволен, аз му обърнах гръб, и последван от Рафли, напуснах горната палуба. Горе той ме попита:

— Каква беше целта на тези въпроси? Ти каза, че си сбъркал нещо, но не забелязах нищо подобно.

— Така ли? Та нали наблюдаваше лицето му?

— Йес.

— Видя ли нещо?

— Йес. Първо тайно в себе си ни се надсмиваше и злорадстваше, но после, изглежда, се изплаши.

— Точно така. Както знаеш, още отпреди не вярвах, че Ху-Ниао — Тигър-птица — може да бъде името на местността. Квимбо сигурно не е чул добре, или не е запомнил правилно името. Започнах да търся подобни думи и вместо Ниао намерих Киао. Ху-Киао означава Мост на тигрите, а така може спокойно да бъде наречено кое да е място. Става въпрос за някакъв полуостров или както Квимбо се изрази по своя обичаен начин, за остров, от който към сушата води път. Навярно под „Тигров мост“ трябва да разбираме онази тясна ивица земя, онзи път, който свързва острова със сушата.

— Възможно е, но къде ли е този полуостров?

— Едва ли е другаде освен по крайбрежието на Суматра. Ще го потърсим.

— Ще го търсим ли? А как? Да не би да вземем да обикаляме цяла Суматра, като спираме на всеки полуостров, за да питаме как му е името?

— Не, искам да кажа, че ще го търсим по картите, сър Джон!

— Well! Тъй ми харесва повече. Но затова ще имаме може би време и утре.

— Разбира се. Тук постигнахме целта си, а и много повече, така че когато се наспим, ще решим точно какво да правим.

След като втълпихме на войниците да бъдат много бдителни, ние напуснахме джонката. Естествено, взехме Квимбо с нас. В хотела щеше да се чувства къде-къде по-добре и по-удобно, отколкото в скривалището си в помещението за баласта на кораба.