Краят на империята

Охраната на Кеа в началото бе изненадана от внезапната атака, но после опитът и обучението взеха връх. Отвориха се няколко странични врати и през тях изтикаха тежки картечници. Отвън, на площадката пред къщата, Кеа преброи три, не — четири малки кораба. Даде си сметка, че това не е дребномащабна операция. Втората вълна нападатели се надигна от прикритията си и откри огън. Отпред имението на Кеа, което по-скоро наподобяваше малък дворец, бе обградено с елегантни перила и балюстради, насочващи погледа на наблюдателя към самата сграда. Смятаха се за част от идеите, превърнали имението му в несравним архитектурен шедьовър. Ала истината бе, че перилата и балюстрадите бяха създадени по проект на шефа на неговата охрана и целта им бе не да насочат погледа на наблюдателя, а атаката на противника.

Перилата бяха достатъчно високи, за да затруднят тези, които ги прескачат, а напречните им подпори бяха достатъчно нашироко, за да не осигуряват прикритие. И сега те изпълняваха ролята си, събирайки устремната атака на вражеските противници пред централния вход. И към зоната за стрелба на картечниците.

Отекнаха нови изстрели и нощта се озари от взривове, докато мъже и жени издъхваха. Един ранен, окървавен противников войник се показа, олюлявайки се, от дима и бе повален. Той беше последният. Без да губят време, изтикаха една от картечниците на верандата и откриха огън по корабите. Два от тях избухнаха, другите два се обгърнаха в гъст дим и скоро бяха погълнати от пламъци.

Охраната на Кеа се раздели на три групи. Първата зае отбранителна позиция около него, втората атакува корабите, за да провери дали всички нападатели са избити. Третата се зае да обискира труповете, да разоръжава ранените и да ги събира на едно място. Кеа наблюдаваше всичко това като през завеса. След известно време пред него се изправи шефът на охраната.

— Сър, готов съм да докладвам.

— Слушам те.

— Преброихме седемдесет и трима нападатели, но е възможно да са били повече. Не знаем колко е имало на корабите. Дванайсет са още живи.

— Кои са те?

— Не носят документи. Двамата, които проговориха, заявиха, че са наемни войници, вербувани в Претория от фирма, с която са работили и преди. Никой от тях не знае кой може да е поръчителят. Аз обаче не им вярвам.

— Продължавай да разпитваш. Тези двамата ще могат ли да издържат на мъчения?

— Съмнявам се, сър. Имат доста тежки наранявания.

— Ти какво мислиш?

— Възможно е да са наемници, работещи за някой ваш противник. Или да е нещо по-дълбоко. Федерацията, земното правителство, Марсианският съвет, или която и да било от свръхкорпорациите.

Кеа кимна.

— Как да постъпим с ранените, сър? Искам да кажа, след като измъкнем от тях каквото успеем?

Докато Кеа се колебаеше, приближи се втори помощник.

— Сър, приехме съобщение от новинарски екип Единайсет. Казват, че са получили шест доклада за престрелки и експлозии и искат да знаят какво става. Предпочитат да разговарят с вас… питат дали да пратят екип.

Кеа се замисли. Първоначалната му реакция бе да приеме репортерите. Трябваше, разбира се, да се преоблече, да си разчорли косата и да си придаде слисания вид на човек, който се чуди защо биха постъпили по този начин с него. Но после премисли.

— Кажете им, че охраната е участвала в максимално близки до реалността учения. Могат да пратят екип — Ганимед е свободен свят, — но не им разрешавам да кацат на моя територия. Що се отнася до мен — не съм на Ганимед. Участвам в изпитания на нов кораб. В момента не можете да се свържете с мен.

Помощникът кимна и се отдалечи. Кеа се обърна към шефа на охраната.

— Това отговаря ли и на твоя въпрос?

— Да, сър. — Офицерът извади пистолета от кобура, зареди го и се насочи към мястото, където държаха ранените пленници.

Кеа се обърна и вдигна очи към Юпитер и световете отвъд, блещукащи на звездното небе. Сега ще трябва да почакаме, докато някой започне да се оплаква. И тогава ще разберем кой е най-големият ни враг.

Но така и не разбра. Нямаше дори слухове в подземния свят на наемниците.

Кеа се разтревожи. Последното покушение можеше да успее, а дори не изглеждаше кой знае колко грандиозно. Не сполучиха, защото някой бе наредил да го заловят жив. Но рано или късно друг ще реши, че може и без него, разчитайки, че хората му също ще знаят тайната на звездния двигател.

Никой не знаеше, разбира се. Но това не би върнало Кеа Ричардс от гроба. Нуждаеше се от чудо.

26.

Централна станция „Кларк“, Луна, 2211 г.

Чудото пристигна в края на пролетта. Първи го забеляза един кораб с двигател „Юкава“, летящ между Калисто и Марс. Беше къс скала, носещ се из космоса, с диаметър не повече от километър. Щяха да го вземат за астероид, ала анализите не откриха сходство със скалите, въртящи се на постоянна орбита отвъд Марс. Навигаторът изчисли орбитата, прати съобщение и забрави за него. Докладът бе приет от централната диспечерска на Марс. Един от техниците провери орбитата и я екстраполира. После изруга и отново направи анализ.