Краят на империята

Той се търкаше здравата под душа, припомняйки си времена и мисии, по време на които нямаше достатъчно вода не само за да се изкъпе, но дори за пиене. По никое време се пресегна и увеличи струята от „иглички“ на „ураган“ и в този момент дочу женски кикот.

— Мръдни се — извика Хотско зад него. — И ми дай сапуна. Гърбът ти има нужда от здраво измиване.

— Уф, малката…

— Казах да се мръднеш.

Алекс изпълни каквото му казваха. Хотско започна да търка гърба му, движейки чувствено и бавно ръка.

— Не те гледам — успокои го тя. — Макар че винаги ми е било интересно какво крият шотландците под полата си.

— Тъй ли? — попита Алекс и на лицето му цъфна усмивка. — Как ти се струва усещането за нещо, дет’ е дълго към двайсет и пет сантиметра?

Хотско също се разсмя. Пръстите й се плъзнаха по изпъкналите бицепси на шотландеца.

— Това какво е? — попита тя.

— Туй стана когат’ трябваше да зигна, а аз взех, че загнах. Тъкмо раната ще ми напомня да внимавам повече. Моме, т’ва, дето сега го търкаш, не е гърбът ми.

— Няма нищо — отвърна замечтано Хотско. — И това не е сапун.

— Ако се обърна — заплаши я Килгър, — играта ще вземе да загрубее.

— Хм.

Алекс се обърна, наведе се и вдигна Хотско на ръце. Устните им се срещнаха и бедрата й обгърнаха неговите.

Малко по-късно те излязоха изпод душа. Използваха халата на Килгър за кърпа, тъй като освежителят изглеждаше като след водна експлозия.

Навън луната озаряваше залива и угасващите светлини на Сан Франциско.

— А сега — рече Алекс — да се гушнем в леглото и няма нужда да са притесняваш дали ще ми се изчерпят батериите на маклийновия двигател.

— Така ли му викаш? — подсмихна се Хотско. Тя отвори вратата на гардероба, извади ароматичен крем и започна да маже кожата си, като се усмихваше доволно.

Алекс се пресегна, взе тубичката и изстиска малко на дланта си. И в този момент инстинктът му взе връх над желанието. Той вдигна внезапно Хотско и я хвърли в леглото. Тя подскочи, понечи да извика и млъкна, когато огледалото се разпадна на парчета.

Килгър се претърколи на пода и когато се изправи, в ръката му по някакъв магичен начин се бе озовал пистолет. Той коленичи, прицели се, натисна три пъти спусъка и върху гърдите на убиеца, изправен зад прозореца на балкона, разцъфнаха три кървави рози.

Някой или нещо падна на пода и Килгър прати още три АМ2 куршума към него. Дъските под тялото задимяха. Отвън долетя вик. Алекс сграбчи миниатюрния предавател, който беше единственият им резервен изход, пъхна го в уста, после взе Хотско на ръце. Прекоси с две гигантски крачки стаята, разби останките от вратата на балкона, прелетя над него и скочи. Хотско извика.

Имаше седем метра до затревената площадка долу и докато падаше, Алекс се завъртя, присви крака и използва зяпналото нагоре униформено ченге като трамплин.

Ребрата на ченгето изпукаха и той се задави в гъргорещ вик. Килгър рухна на колене, омекотявайки удара от сблъсъка. После се изправи, без да губи време или да изпуска Хотско, все така стиснал пистолета в ръка, и се втурна към близките шубраци.

Един АМ2 куршум експлодира в земята зад него — Килгър веднага определи, че го гонят хора на Императора, — завъртя се и без да си прави труда да се прицелва, пусна четири куршума към стаята, която току-що бе освободил.

После отново затича, криволичейки, към храстите.

По времето, когато ударният отряд от ченгета от Сан Франциско и агенти на Вътрешна сигурност се възстанови, бялото петно, представляващо голия Алекс Килгър, без изчезнало зад храстите.

Екнаха тревожни сирени, замигаха светлини.

Но от Килгър нямаше и следа.

Алекс спря да тича след около два километра. Предполагаше, че се намира някъде в края на голямата джунгла, близо до извивката на полуострова, където скитореха освободени или избягали от зоопарка тигри.

„Какво пък — помисли си той, — ако имат мерак, тигрите могат да си рискуват главите с нас.“

— Не съм в настроение да си губя времето — промърмори той. — Имам други планове за вечерта.

Дори Хотско, израснала в среди, в които законът никога не е бил на почит, бе шашардисана от станалото — особено от свръхчовешката бързина, с която бяха напуснали района на нападението. Но се постара да го скрие най-вече за да не се изложи пред Алекс.

— Предполагам — подхвърли тя уж нехайно, — че Империята най-сетне ни е влязла в дирите.

— Аха — потвърди Алекс. — Имаха уилигънове. Оназ митничарка ни е изпортила. Не й запомних името. Дали пък не беше Кембъл?

Изглежда, въобще не обръщаше внимание на факта, че и двамата са голи и единственото им снаряжение в свят, който можеше да се окаже враждебен към тях, бяха пистолетът и предавателят.

— Сега какво? — попита Хотско.

— Имаме две възможности. Първата е да намерим онез двете моми в „Ловдавс и Меркинс“. Няма да им мигне окото, кат’ ни видят таквиз голи. И можем да продължим, откъдето ни прекъснаха. Пазиш ли им картичката?

— Оставих я в хотела — отвърна Хотско. Шокът й бе започнал да се уталожва и положението дори й се стори смешно. — В хотела. Искаш ли да се върна за нея?

Алекс помисли малко.