Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Утешава ме това, че ти така сериозно се отнасяш към работата си, приятелю. Това съответства на Науката. Страхувах се, че ще те намеря в дълбоко униние, но както виждам, моето утешение, за щастие, не ти е нужно.

Къмплейн хвърли поглед на лицето на Марапер, но се постара да не среща ласкавата му усмивка. Свещеникът не беше личност приятна и в тези минути приличаше повече на някакво идолче, отколкото на човек от плът и кръв — жив паметник на качествата, на които човек бе задължен за оцеляването си: хитростта, коварството и егоизма.

Не намирайки сили да се справи сам със себе си, Къмплейн неочаквано изпита прилив на благодарност към този човек — той поне го познава и ще се справи.

— Нека състоянието на нервите ми не те тревожи, отче — каза той. — Ти вече знаеш, че загубих жена си, и сега животът ми струва малко. Всичко, което постигнах, а то не беше много, загубих, това, което запазих, ще ми отнемат със сила. Стражите, които днес ме налагаха и утре отново ще ме нашибат, ще дойдат и ще ме изгонят при самотните мъже и децата. Никаква награда за успешния лов, никакво съчувствие за бедата. Законите на това племе са прекалено сурови, свети отче, самата Наука е пълна с гадни формулировки, а целият този потискащ ни свят не е нищо друго освен източник на нещастия. Защо трябва да бъде именно така? Защо няма и намек, че има и по-добро? Какво пък, сигурно и аз някога ще се побъркам като брат ми. Ще пробягам през тази тълпа кретени и всеки от тях ще наградя с моята болка!

— Избави ме да слушам останалото — каза свещеникът. — Имам достатъчно богата енория, за която трябва да се грижа. Винаги съм готов да те изслушам, но гнева остави за себе си…

Той стана, протегна се и с царствен жест поправи на плещите си мръсното наметало.

— Но какво ни дава този живот? — запита Къмплейн.

Той се бореше с яростното желание да стисне с яките си пръсти тлъстата шия на свещеника.

— Защо сме ние тук? Каква е целта на съществуването на този свят? Като пастир божи отговори ми честно на това.

Марапер дълбоко въздъхна и протегна двете си ръце към пространството.

— Деца мои, невежеството ви е поразително, затова пък колко надменност има във вас! Ти казваш „Свят“, а разбираш само това малко и незначително племе. Светът е нещо далеч повече. Ние, водораслите, джунглите, Носарите — с една дума, всичко — се намираме в своеобразна кутия, наричана кораб и летяща от една част на външния свят в друга. Казвал съм ти това много пъти, но ти просто не си в състояние да го разбереш.

— Отново тези теории — мрачно възкликна Къмплейн. — Какво от това, че светът се нарича кораб или корабът се нарича свят, така или иначе за нас това няма никакво значение.

По неизвестни причини тази теория въобще не се ползваше с уважение в Кабините, но сега тя разтревожи душата му и възбуди у него страх. Той стисна юмруци и каза:

— Сега бих искал да заспя, отче. Сънят поне носи успокоение, а ти ми говориш само със загадки. Знаеш ли какво понякога сънувам? Ти винаги казваш, че в съня си трябва нещо да разбера, но защо никога не мога да чуя от това дори думичка.

— И не само насън — вежливо забеляза свещеникът и се обърна към изхода. — Исках да те запитам нещо важно, но сега ще трябва да почакам. Ще се върна утре сутринта и се надявам да те видя в по-добро настроение, а не в избиващото те под действието на излишна доза адреналин — заяви той и затвори след себе си вратата.

Марапер бе изчезнал отдавна, а Къмплейн продължаваше да седи, впил поглед в затворената врата, като съвсем не чуваше гамата, донасяща се отвън. Накрая изтощен се изтърколи на празната постеля.

Сънят не идваше, затова пък се появиха спомените за безбройните скандали, които те с Гуина разиграваха един на друг в тази стая и се заливаха с изтънчени оскърбителни изрази — все от тези чести и безсмислени дуели. Преди му се струваше, че това ще продължи безкрай, но сега и този епизод свърши. В тази минута Гуина спеше с някой друг.

Тогава Къмплейн бе обзет от две противоположни чувства — съжаление и облекчение едновременно. Припомняйки си всички обстоятелства при отвличането на Гуина, неочаквано си представи призрачната фигура, която при вида им се разтвори в гъсталака. Но веднага в главата му плъпнаха и други спомени за странни произшествия, които му се струваха още по-опасни, отколкото тайнственото изчезване на фигурата. През това време отвън се възцари тишина. Дълбането в собствените му мисли бе заело повече време, отколкото бе предполагал. Танците свършиха, танцьорите ги повали сънят. Само неговото съзнание бодърстваше сред смъртоносните завеси на тишината, обхванала коридорите на Кабините.

Ако в тази минута бе отворил вратата, щеше да чуе тихо шумолене — отзвукът на растежа на водораслите. Но под действието на нервното напрежение дори самата мисъл да отвори вратата му се струваше ужасна. Спомни си легендите, които се разпространяваха — легендите за тайнствени необикновени същества.