Краят на мрака ((Нон-стоп))

Преди да се появи на поляната пред барикадата, той изсвири. Познаха го и го пуснаха. За времето на дългото му отсъствие в Кабините бяха станали големи промени, които независимо от силната си потиснатост не можеше да не забележи.

Сериозен проблем за племето беше липсата на дрехи, за което ясно говореше хаотичната им разнородност. Нямаше двама еднакво облечени души, и това в условията, когато индивидуализмът най-малкото не беше разпространено качество.

Дрехите не служеха на племето за защита от лошото време — от една страна, те просто прикриваха голотата и успокояваха страстите, а, от друга — явяваха се най-лесният начин да се определя общественото положение. Само елитът — стражи, ловци и хора с положение, си позволяваше нещо като мундири, останалите представляваха разнородна тълпа, навлечена с най-различни тъкани и кожи.

Но сега старите и безцветни одежди изглеждаха като нови. Дори просяците се разхождаха в прекрасни зелени парцали.

— Какво става тук, дявол да го вземе, Бейч? — поинтересува се Къмплейн от минаващия край него мъж.

— Днес сутринта — стражите намериха склад с бои. Боядисай се — готви се Голям празник!

Наблизо се вълнуваше голяма тълпа. Край борда горяха огньове, на които — прилични на магьоснически казани — стояха пълни с кипяща течност всички оказали се свободни съдове.

Жълт, ален, червен, виолетов, черен, пурпурен, зелен, златен — всички тези цветове бълбукаха весело за радост на събралите се.

Непрекъснато някой пъхаше в избран съд нещо от гардероба си. И от облаците пара се носеха възторжени възклицания.

Това бе единственият начин на употреба на боите. След като Съветът реши, че не са му нужни, стражите предоставиха тенекиените кутии за всеобщо ползване.

Започнаха танци. Във влажни дрехи, изпускащи всички цветове на дъгата, мъже и жени, разплисквайки мътните локви, се бяха хванали за ръце в голям кръг. Някакъв ловец скочи на един сандък и запя, последва го жена в жълта рокля, която се зае да пляска с ръце. Някой удари тамбурина. Все повече и повече хора подскачаха край котлите. Така те танцуваха, задъхвайки се в радостна самозабрава, пияни от оргията на цветовете, каквито повечето от тях досега не бяха виждали.

Занаятчиите и някои от стражите, отначало безразлични, в края на краищата бяха обхванати от общото настроение и постепенно се присъединиха към танцуващите. От помещението, където се занимаваха със селскостопански работи, и от барикадите тичаха мъже, които също се канеха да вземат участие в общия празник.

Къмплейн ги огледа с мрачен поглед и като се обърна с гръб, тръгна в посока на Комендатурата, където трябваше да рапортува.

Един офицер мълчаливо изслуша съобщението, после му заповяда да иде непосредствено при лейтенант Грийн.

Загубата на една от жените можеше да бъде оценена като сериозна постъпка. Племето Грийн наброяваше около деветстотин души, от които половината непълнолетни. Жените бяха около сто и тридесет. Затова никой не се чудеше, че схватките за жени в Кабините са една от най-разпространените неприятности.

Заведоха Къмплейн при лейтенанта. Заобиколеният от стражи, помнещ къде по-хубави времена възрастен мъж седеше на масата свъсил страшно надвисналите над очите му огромни вежди. Макар и да не мърдаше, видът на фигурата му изразяваше неодобрение.

— Пространство за твоето „аз“ — произнесе плахо Къмплейн.

— За твоя сметка — злобно отвърна лейтенантът.

Помълча известно време и избоботи:

— Ловец Къмплейн, как изгуби жена си?

С треперещ глас Къмплейн описа станалото на площадката на Стълбата за Храна.

— Това е работа само на Носарите — завърши той накрая.

— Не ни разказвай подобни глупости! — изръмжа Цилак, един от приближените на Грийн. — Ние вече сме слушали тези истории за свръххората. Ние не им вярваме. Племето Грийн владее цялата тази страна на Джунглата.

Докато Къмплейн продължаваше разказа си, злостта на лейтенанта нарастваше и нарастваше. Започна да трепери, очите му се напълниха със сълзи, от изкривените устни закапаха лиги, а от носа — сополи. Под яростния му напор масата започна ритмично да се клати. Грийн се тресеше, ръмжеше, а лицето му под перчема гъсти, разпилени сиви коси стана направо синьо. Независимо от уплахата си ловецът бе принуден да си признае, че това е едно наистина неповторимо зрелище.

Неочаквано настъпи кулминацията. Лейтенантът, едва жив от изтощение, падна и замря. Веднага Цилак и Пейч застанаха над тялото му с готови парализатори. Лицата им трепереха от гняв. Много бавно, още гърчейки се, лейтенантът се изправи, застана на краката си и с труд се отпусна в креслото. Той явно бе силно изтощен от този ритуал.

Така след време и удар ще получи, помисли Къмплейн и това му донесе неочаквано утешение.

— Сега трябва да те накажа съгласно със закона — с усилие произнесе старецът.

Той безпомощно зашари с очи из помещението.

— Гуина беше безполезна за племето, макар да бе дъщеря на такъв знаменит баща — каза Къмплейн и облиза с език устните си. — Виждате ли, тя не можеше да има деца. Роди само едно момиче и повече не забременя. Разберете, така го каза отец Марапер.