Краят на мрака ((Нон-стоп))

Къмплейн се промуши през тълпата, изпълваща пазара, и с не много почтителен тон викна на оценителя:

— Пространство за твоето „аз“.

— За твоя сметка — с готовност отвърна оценителят.

Той вдигна очи от листа, в който така се бе вдълбочил.

— Днес месото поевтиня, ловецо. Трябва да хванеш повече зверове, че да заработиш шест парчета.

— И така червата ми се обръщат! Когато те видях за последен път, ти твърдеше, че ще падне цената на зърното, негоднико!

— Изразявай се по-вежливо, Къмплейн, на мен твоето месо и даром не ми е нужно. Да, казах ти, че цената на зърното ще спадне, това е истина, но и цената на месото падна още повече.

Оценителят с удоволствие разтърси пищните си мустаци и се заля в смях. Няколко мотаещи се наблизо мъже се присъединиха към неговото веселие. Един от тях, нисък човечец на име Чин, от когото винаги вонеше, пред себе си имаше купчина кутии, които смяташе да продаде. С внезапен ритник Къмплейн ги помете и те полетяха на всички страни. С бесен рев Чин скочи да ги събира, като едновременно се сражаваше с тези, които сграбчиха внезапната плячка. От това зрелище Рафъри се разсмя още по-силно, но сега не над Къмплейн.

— Радвай се, че не живееш сред Носарите — все още смеейки се, го утеши Рафъри. — Тези хора творят истински чудеса. Те омагьосват с дъха си годните за храна животни и ги ловят с голи ръце, така че ловци съвсем не са им нужни.

С ловко движение на ръката той хвана мухата, която го бе захапала за врата.

— Освен това те са успели да се избавят от тези проклети насекоми.

— Глупости — намеси се един старец, който се промъкна през тълпата по-близо.

— Не спори напразно с мен, Ефи — каза оценителят. — Освен ако не цениш разходите си повече от доходите си.

— Това са глупости! — потвърди Къмплейн. — Няма да се намери такъв идиот, който да повярва, че има място без мухи.

— Затова пък аз прекрасно си представям място без Къмплейн! — произнесе Чин.

Той вече бе събрал кутиите си и сега страшно се пулеше на виновника за унижението си. Двамата се втренчиха един в друг, готови за бой.

— Е, дай му да разбере! — подкани Чин оценителят. — Покажи му, че аз не желая да виждам тук разни субекти, които ми пречат да се занимавам с работата си.

— Откога този помияр е заслужил повече уважение от ловеца? — обърна се към всички останали старият човек, наричан Ефи. — Казвам ви, лоши времена настават за племето. Щастлив съм, че няма да съм им свидетел.

Вместо отговор наоколо се разнесе бърборене, пълно с ехидност към старческата сантименталност.

Внезапно Къмплейн усети, че това обкръжение го е изморило, разблъска тълпата и си тръгна. Но забеляза, че старецът го последва, и внимателно му кимна с глава.

— Виждам всичко като на длан — с готовност заяви Ефи, явно желаейки да продължи тъжния си монолог. — Ние ставаме все по-слаби. Скоро никой няма да иска да напускаме Кабините и да сечем джунглите… Няма да имаме никаква цел, няма да има смели мъже, ще останат само лентяите и хвалипръцковците. После ще дойдат болестите, смъртта и нападенията на други племена. Виждам го така ясно, както и тебе, и там, където преди е бил лагерът на племето Грийн, отново ще израснат джунгли…

— Слушал съм, че Носарите не били глупаци — използвали разума си, а не магиите.

— Май си се наслушал на онзи тип Фармър или подобните му — ядосано забеляза Ефи. — Някои хора се опитват да ни заслепят и така да ни отклонят от истинските ни врагове. Наричаме ги хора, но те не са хора, а Чужди. Чуждите, ловецо — същества свръхестествени. Ако зависеше от мен, бих заповядал всичките да ги убиват. Как бих искал отново да преживея лов на вещици, но вече не го правят. Когато бях малък, ние през цялото време устройвахме такива ловове. Племето ни е станало прекалено меко, казвам ти го. Ако зависеше от мен…

Той засумтя и замълча, припомняйки си явно някакво клане от отминалите отдавна години. Къмплейн забеляза приближаващата се Гуина и се отдалечи почти незабелязан.

— Как е татко? — запита той.

Тя направи с длан ритуалния жест, пълен със смирение.

— Ти добре знаеш какво е това гнилота — произнесе тя с безцветен глас. — Той замина на Дългото Пътешествие, преди да дойде следващия сън-видимост.

— Пълни с живот се оказваме пред лицето на смъртта — тържествено произнесе Къмплейн. — Бергъс бе достоен човек.

— А Дългото Пътешествие винаги има начало — завърши тя цитата от Литанията. — Не успяхме да направим повече нищо. Да вървим, Рой. Вземи ме на лов в пущинака, е, моля те…

— Месото падна до шест парчета — каза той. — Няма смисъл да отиваме, Гуина.

— За парче може да се купи много нещо, например кутия за главата на баща ми.

— Това е грижа за мащехата ти.

— Аз искам да отида на лов с тебе!

Той познаваше този тон. Като се обърна сърдито, мълчаливо се насочи към предната барикада. Гуина удовлетворена ситнеше след него.

II