Краят на мрака ((Нон-стоп))

Къмплейн заповяда на Гуина да остане горе, свали лъка си от дясното рамо, сложи стрела и започна внимателно да се спуска долу. Кръвта на ловеца закипя в жилите му и сега, промъквайки се като сянка през джунглите, той забрави всички други грижи. Очите на Гуина го следяха с нямо възхищение. На това място водораслите бяха намерили свободно пространство да достигнат истинските си размери и приличаха на гъвкави дървета, като короните им образуваха горе плътна зелена повърхност. Ловецът се приближи до самия край и погледна надолу. Сред високите храсти, грухтейки от удоволствие, пасяха животните. Виждаха се само възрастни свине, но се чуваха и гласчетата на прасета.

Внимателно се заспуска по стълбите и се запровира между растенията, но за миг усети жал към живота, който след малко ще прекъсне. Екзекуция на свине! Постара се да сподави в себе си това чувство — Науката не одобряваше жалостта.

Край майка си се въртяха три прасета, две черни и едно златисто. С дълги крака, космати, те приличаха на вълци с чувствителните си ноздри и изтеглените муцуни. Самката се обърна, изглежда, подсъзнателно усети нещо, повдигна глава и мъничките й очички подозрително зашариха наоколо, като при това се извърна с широкия си хълбок удобно…

— Рой, на помощ! — долетя пронизителен вик.

Това бе гласът на Гуина, пълен със страх.

Свинското семейство се хвърли панически да бяга, без да се оглежда, прасетата пробиваха храсталака непосредствено след майка си. Но вдиганият от тях шум не можеше да заглуши звуците на борбата, която се водеше горе.

Къмплейн нито миг не се колеба. При първия вик на Гуина се обърка, изпусна стрелата си и дори не метна на рамо лъка си, а сграбчи парализатора и полетя нагоре по стълбата. Но растящите навсякъде водорасли забавяха бягането му и когато стигна площадката, на нея вече нямаше никого.

Наистина отляво се раздаваше някакво чупене и той се хвърли в тази посока. Бягаше наведен, като се стараеше да бъде колкото се може по-малка мишена, и след няколко минути видя двама брадати мъже да дърпат Гуина.

Тя не се съпротивляваше. Изглежда, я бяха зашеметили.

И в този миг той едва не стана жертва на третия мъж, когото не бе забелязал. Той бе малко назад и затаил се сред водораслите, прикриваше изтеглянето на другарите си. Сега мъжът изстреля една стрела по коридора, която изсвири край ухото на Къмплейн.

Ловецът се хвърли на пода и така избегна и втората стрела, след което бързо изпълзя встрани, като разсъди, че от гибелта му никой няма да има полза.

Настъпилата тишина се нарушаваше само от привичното шумолене на водораслите. Но всъщност и никой няма да има полза, ако остане жив — тази мисъл го връхлетя като камък по главата. Той загуби и плячката си, и Гуина.

Сега го чакаше съдът на Съвета, където ще трябва да докладва за обстоятелствата, при което племето се е лишило от една жена. Шокът засенчи в първия момент осъзнаването на необратимостта на тази загуба. Къмплейн не обичаше Гуина, често дори я ненавиждаше, но тя му принадлежеше, тя беше негова собственост.

За щастие нарастващият в него гняв натежа над останалите емоции. Гняв. Това бе единственото вярно лекарство, съгласувано с препоръките на Науката. Той сграбчи няколко изгнили пръта и ги хвърли напред с проклятия. Гневът му се усили така, че безумието стана единствен изход. Безумието! Той се търкаляше по земята, гърчеше се, ръмжеше и виеше като див звяр сред безучастната тишина.

След известно време яростта му отслабна и си отиде, като остави след себе си празнота. Той седеше, хванал с ръце главата си, и усещаше как бие под дланите му разгорещеният мозък. Не му оставаше нищо друго, освен да се изправи на крака и да тръгне към Кабините. Той е длъжен да съобщи за станалото. Главата му бе пълна с безрадостни мисли.

* * *

Аз мога да седя тук безкрайно.

Тук винаги духа лек вятър и той винаги има една и съща температура! Тъмнина пада много рядко. Край мен водораслите растат, падат и гният. Тук мен нищо не ме заплашва, в най-лошия случай — смъртта.

Но само продължавайки да живея, аз мога да намеря това „нещо“. А може „нещото“ въобще да не съществува?

Но ако не съществува такова важно „нещо“, то това е също форма на съществуване. Отвор. Стена. Свещеникът казва, че ще стане катастрофа…

Аз почти мога да си представя „нещо“ — то, огромно е като… Нима може да има нещо по-голямо от Света? Не, та това си беше точно Светът… Светът, корабът, земята, планетата… Това са само теории на други хора, а не мои. Това са такива жалки напъни, тези теории нищо не обясняват, това са само мърморения на обърканите…

Ставай, слабоумнико!

* * *

Той стана. Дори ако връщането в Кабините нямаше много смисъл, седенето тук — още по-малко. Но преди всичко го задържаше съзнанието за това, каква ще бъде реакцията: старателно избягващи го погледи, глупави шеги за съдбата на Гуина и накрая наказанието за изгубването й. Той тръгна назад, без да бърза, пробивайки си път през водораслите.