Краят на мрака ((Нон-стоп))

Опрял се на една стеничка, той разглеждаше открилия се пред него по-долен етаж на „Сектор 29“. Останалите също се спряха. Прорасналите храсталаци продължаваха още на два метра пред тях, след което започваше тъмнина, в която нищо не можеше да расте. Причината за неочакваната липса на светлина беше очевидна: с някакво оръжие, неизвестно в Кабините, в незапомнени времена бяха пробити отвори в тавана и стените на коридора. От дупката на тавана висеше ъгълът на масивен шкаф, всички лежащи наблизо врати бяха откъснати от пантите. Навсякъде в стените се виждаха по-малки отвори, напомнящи следи от шарка — съдейки по всичко — последствия от някакъв гигантски взрив.

— Най-накрая местенце без тези дяволски водорасли — заключи Уентъдж.

Той извади фенерчето.

— Да тръгваме, Марапер.

Свещеникът продължаваше да стои, опрян на стената и хванал се с две ръце за носа.

— Като че ли сме съвсем близко до Носа, Рой — каза той. Страхувам се да не ни издадат фенерчетата.

— Ако искаш, можеш да ходиш на тъмно — отвърна Уентъдж.

Той тръгна напред. Фармър, въздъхвайки, закрачи след него. Без да каже нито дума, Къмплейн заобиколи Марапер и последва останалите.

Мърморейки си нещо под носа, свещеникът се отдели от стената. Никой не би реагирал на унижението с по-голямо достойнство от него.

Преди да влезе в сянката, Уентъдж включи фенерчето и освети лежащото пред него пространство. Там ставаха странни неща. Къмплейн, който беше най-опитен наблюдател, пръв забеляза неестествения вид на водораслите. Както обикновено, близо до тъмния участък те растяха нарядко, но този път стъблата им бяха някак си странно гъвкави и като че ли нямаха сила да преодолеят собствената си тежест. Освен това те се бяха разпрострели много по-далече от обикновено от източника на светлина. Неочаквано Къмплейн почувства, че подът се изплъзва под краката му. Вървящият отпред Уентъдж се спъна без причина, а Фармър се придвижваше с някакви странни подскачащи крачки. Къмплейн се почувства съвършено безпомощен.

Целият отработен механизъм на собственото му тяло престана да го слуша и той се почувства като че ли се мята във вода и едновременно с това изпитваше необяснимо усещане за лекота. В главата му шумеше, кръвта чукаше в слепоочията му. Той чу изумения вик на Марапер, след което свещеникът го блъсна отзад. В същия миг Къмплейн отлетя по дъга, извивайки дясната ръка на Фармър, и сгънат наполовина, удари бедрото си в стената. Подът плуваше бавно срещу него, той протегна ръце пред себе си и пльосвайки се, се отпусна на корема си. Зашеметен се вгледа в обкръжаващата го тъмнина и видя, че Уентъдж, продължавайки конвулсивно да стиска фенерчето, се отпуска още по-бавно. Погледна на другата страна и видя Марапер да пърха във въздуха като гигантски хипопотам, изпулил очи и безмълвно шепнейки с устни. Фармър хвана свещеника за ръката, ловко се засили и го отхвърли на безопасно място. След това, независимо от своята маса, грациозно се промъкна в тъмнината отпред, натам, откъдето се раздаваха проклятията на Уентъдж. Придвижвайки се по стената, Фармър го хвана, ловко го отблъсна с крак и без да бърза, се върна на предишното си място. Въодушевен от това зрелище, Къмплейн съобрази, че тук се откриват идеални условия за пътешествие. Нещо стана в коридора (той смътно предположи, че се е изменил въздухът, въпреки че си остана годен за дишане) и сега те можеха бързо със скокове да се придвижват напред. Той стана внимателно, стисна по-силно фенерчето и скочи.

Учуденото му възклицание се затъркаля по коридора като гръмко ехо. Само протегнатите му ръце спасиха главата му от удар, но това движение така силно го разклати, че той падна на гърба си. Беше зашеметен от случилото се, но все пак се придвижи напред на около десет крачки. Спътниците му останаха далече назад, едва различими на фона на зелените водорасли. Неочаквано Къмплейн си спомни хаотичните спомени на Озбърт Бергъс. Какво всъщност казваше той? Нещо, което тогава му се струваше бълнуване. „Място, в което ръцете стават крака, а ти летиш във въздуха като муха.“ Значи, старият гид е идвал и дотук! Къмплейн с учудване си помисли за милите обрасли с водорасли коридори, които го отделяха сега от Кабините.

Сигурно беше се изправил твърде рязко, защото отново започна да се върти. Неочаквано му прилоша. Повърнатото се разхвърча във въздуха на малки мехурчета, които кръжаха около него, докато тромаво се връщаше при другарите си.

— Корабът се е побъркал! — каза Марапер.

— Защо твоята карта не показва това? — злобно попита Уентъдж. — Аз никога не съм й вярвал.

— И магарето ще разбере, че тази безтегловност се е появила тук след съставянето на плана. Поне един път размърдай гънките на мозъка си, ако въобще ги имаш — изкрещя Фармър. Това непривично за него избухване можеше да се обясни само с тревогата, която издаде следващата му забележка: — Мисля, че вдигнахме достатъчно шум, за да тръгнат всички Носари по следите ни. Стегнете се — и бързо назад!