Краят на мрака ((Нон-стоп))

Те чуха свещеника да коленичи. Уентъдж с тежко дишане го последва.

— На колене, говеда — изрева той.

Марапер започна монотонно с Признанието на Вярата. А Къмплейн с чувство на пълна безпомощност мрачно си помисли: „Ние се оказахме в пълна безизходица, чака ни смърт, а монахът взе да се моли. Не зная защо, но го смятах някога за човек на действието.“ Той поглади парализатора, като внимателно се вслушваше във всички странични звуци, а после без особено убеждение се включи в молитвата.

Гласовете им ту се усилваха, ту отслабваха, но в края всички те се почувстваха по-добре.

— И откривайки в себе си нашите лоши инстинкти, ние можем да избавим душите си от вътрешните конфликти…

— … и да живеем в душевна и телесна чистота… — повтаряха след него.

— … така ще процъфтява психическото здраве. И недостойният ни живот в определения ни срок да поеме Дългото Пътуване. И корабът щастливо да влезе в пристанището — завърши свещеникът.

Ободрен от собственото си изпълнение, свещеникът, макар и наоколо да беше съвсем тъмно, пропълзя от човек на човек, стисна им ръката и пожела на всеки пространство. Къмплейн рязко го отблъсна.

— Запази този театър до мига, в който положението ни се измени — каза ловецът. — А сега е време ние да се измъкнем оттук. Ако съумеем да вървим тихо, то ще чуем всеки, който се опита да ни приближи.

— Нищо няма да излезе от това, Рой — възрази Марапер. — Ние тук сме скрити добре, а освен това аз съм уморен.

— Ти май вече забрави за онази власт, която се стремеше да получиш, а?

— Да останем тук — молеше свещеникът, — водораслите са прекалено гъсти.

— Е, Фармър, ти какво ще кажеш? — запита Къмплейн.

— Чуйте!…

Напрегнаха слух. Водораслите поскърцваха, увяхваха без светлина и безропотно се готвеха за смъртта. Комари звъняха край ушите им. И въздухът, изпълнен докрай с тези звуци, ставаше все по-непригоден за дишане. Масата на гниещите растения поглъщаше целия кислород, отделян от здравите. Внезапно Уентъдж бе обхванат от безумие. Нахвърли се на Фармър, повали го на земята и те се впиха яростно един в друг.

Къмплейн мълчаливо се наведе и напипа мускулестото тяло на Уентъдж. А възседнатият от врага си Фармър напразно се опитваше да откъсне от себе си ръцете му, които здраво го стискаха за шията.

Ловецът хвана Уентъдж за рамената и го издърпа настрана. Уентъдж нанесе напосоки удар, не уцели и сграбчи парализатора. Успя да го измъкне, но Къмплейн го хвана за китката и завъртя ръката му, като го застави да се наведе и едновременно с всичка сила го удари в челюстта.

Но в тъмното сгреши малко и ударът попадна в гърдите на Уентъдж, който политна, размаха безцелно ръце, като за миг успя да се освободи, но ловецът отново го хвана. И този път бе точен.

Краката на Уентъдж се огънаха и той рухна на пода.

— Благодаря — измърмори Фармър.

Не беше способен да каже нещо повече. Отново се заслушаха. Но само скърцането на водораслите се донасяше до тях, този звук ги бе съпровождал цял живот и може би щяха да го чуват дори когато потеглят на Дългото Пътуване. Къмплейн протегна ръка и докосна разтреперания като от треска Фармър.

— Ти трябваше да използваш парализатора против този луд човек.

— Изби го от ръката ми — отвърна Фармър. — А сега съм загубил някъде из калта това дяволско оръжие.

Наведе си и започна да тършува несръчно из лепкавата кал, образувана от разлагащата се растителна маса. Свещеникът също се наведе и включи фенерчето си, което Къмплейн веднага изби от ръката му. Но Марапер бе открил вече стенещия под краката му Уентъдж и клекна до него.

— Виждал съм много хора, които ги е подгонвало безумието — прошепна Марапер, — но границата между нормалното състояние и лудостта у бедния Уентъдж е така размазана. Това е припадък. Ние, свещениците, го наричаме хиперклаустрофобия. Мисля, че всички ние, в една или друга степен, страдаме от нея. Тя е предизвикала много смъртни случаи у племето Грийн, макар и не такива стремителни. Повечето болни гаснат като лампи.

Като обясни това, свещеникът доволно щракна с пръсти.

— Достатъчно за историята на болестта, свети отче — каза Фармър. — Кажи по-добре какво да правим с него?

— Най-добре ще бъде, ако го оставим тука и да изчезваме — предложи Къмплейн.