Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Вие какво, не виждате ли колко силно ме интересува този случай? — възмути се Марапер. — Аз познавам Уентъдж още от дете и сега трябва да присъствам на смъртта му в тази тъмнина. Чудесно и изумително е да имаш възможност да проследиш напълно човешкия живот. Това е все едно да се запознаеш с напълно завършено произведение на изкуството. Човек се отправя на Дълго Пътуване, но след себе си оставя следа във вид на историята на живота си, записана в паметта на останалите. Когато Уентъдж се появи на бял свят, майка му живееше изгонена от племето си в дебрите на Джунглата. Тя бе изменила на двама мъже, но трети отишъл с нея и ловувал за нея. Тя беше лоша жена. Мъжът загинал по време на лов, а тя, понеже не била в състояние да живее сама в гъсталаците, намери убежище у нас, в Кабините. Тогава Уентъдж беше пълзящо бебе, дребно създание, на което уродливостта почти не се виждаше. Майка му, както често се случва с неомъжените жени, стана наложница на един от стражите и загина по време на някаква пиянска схватка, преди синът й да достигне зряла възраст.

— Как смяташ, чии нерви се успокояват от този разказ? — заинтересува се Фармър.

— Страхът е вездесъщ, а животът ни е благодеяние, оказано ни свише — отвърна Марапер. — Погледнете съдбата на нещастния си другар. Както често става, краят на живота е свързан с началото му. Колелото прави пълен оборот и се чупи. Като дете не знаеше нищо друго, освен страдания. Другите деца издевателстваха над него заради майка му, която беше лоша жена, и заради лицето му. Оттогава Уентъдж започна да се отнася към тези две неприятности като към едно нещастие. Затова той вървеше винаги до стената, като криеше грозната част на лицето си, затова убиваше при всяко споменаване на майка му. И ето че сега, когато се оказа в Джунглата, спомените от детството се върнаха. В него възкръсна онзи срам, чийто източник е майка му, обхвана го детският страх пред тъмнината, пред неверието в утрешния ден.

— Е, а сега, когато тази кратка лекция по психоанализа завърши толкова щастливо — невесело се намеси Къмплейн, — може би ще бъдеш така добър да си припомниш, че Уентъдж полудя и кой знае защо още не е умрял. Продължава да живее и е опасен за нас.

— Аз, сине мой, се канех да го довърша — каза Марапер. — Запали за миг фенерчето, но внимателно, не бива да го мушкам с ножа като свиня.

Къмплейн внимателно се наведе и усети как прииждащата кръв към главата кара черепа да се разпуква. Поиска му се да направи същото като Уентъдж — да захвърли гадните ограничения, налагани от разсъдъка, и да полети с вопъл и стон през гъсталаците. Едва по-късно се появи разбирането: той затова е слушал свещеника в този критичен миг, защото с неочакваното си обръщане към привичния религиозен ритуал Марапер — и това беше несъмнено — намери изход за собствения си страх. Своеобразното възкресяване на детството на Уентъдж всъщност бе замаскиран начин сам да се спаси.

— Струва ми се, че отново ще започна да кашлям — произнесе Уентъдж с напълно нормален глас, когато неочаквано дойде в съзнание.

В тънкото като молив снопче светлина на фенерчето Къмплейн едва позна лицето му. Преди беше слабо и бледо, а сега — подпухнало и налято с кръв. Би напомняло маска на вампир, ако в очите вместо огънчетата се виждаше студът на смъртта. Щом светлината го докосна, той скочи. Къмплейн не беше готов за нападение и падна, но Уентъдж само рязко се обърна, заразмахва ръце и се хвърли в храстите.

Фенерчето на Марапер пламна и измъкна от тъмнината още виждащия се в зелената стена гръб на бягащия човек.

— Кретен такъв, изгаси светлината! — възкликна Къмплейн. — Ще го уцеля с парализатора.

Но не успя. Уентъдж едва бе почнал да навлиза в храстите, когато неочаквано се спря и обърна назад. Къмплейн чу ясно някакъв странен свирещ шум. За миг настана тишина, после шумът се повтори и беглецът се показа в светлото петно на фенерчето на свещеника.

Спря се, постоя така известно време, заклати се, падна и на четири крака се опита да запълзи към тях. На две крачки от Марапер рухна. Известно време се гърчи, а после замря. Мъртвите му очи изумено се бяха вперили в стрелата, която стърчеше от гърдите му. Те още не бяха успели да помръднат, безсмислено поглеждаха неподвижното тяло, когато от мрака излязоха въоръжени стражи на Носарите и ги обградиха.

ТРЕТА ЧАСТ НОСЪТ

I

Носът представляваше нов тип район, какъвто Къмплейн не беше виждал никога преди това. Нито солидността на Кърмовата Стълба, нито уютната теснота на Кабините, нито зловещата враждебност на Джунглата, нито дори кошмарното море, от брега на което бе отвлечен от Гигантите — нито едно от тези помещения не можеше да сравни с Носа; толкова той бе различен от всичко онова. Наистина, ръцете му, както и ръцете на Марапер и Фармър, бяха извити и завързани зад гърба му, но опитните очи на ловеца не си почиваха и за миг, докато водеха групата им към лагера.