Краят на мрака ((Нон-стоп))

Това бе първият въпрос на инспектор Уейън. Марапер отговори послушно, макар и не много охотно. Но по никакъв начин не успя да се отклони от темата. Независимо дали девойката се обръщаше към тях, или ги изслушваше, погледът й не ги удостои с внимание. За нея те бяха едно нищо, дори още по-лошо — просто една глутница събрани заедно кучета. Като хора не съществуваха — нито стоящите зад нея мълчаливи фигури на стражите, нито излезлият напред Марапер, който пристъпваше от крак на крак, размахваше ръце и не преставаше да се жалва.

В течение на разпита девойката започна да губи увереността си, че са членове на някаква банда. Тази банда, както разбраха от разговора, извършвала нападения над Носа от някаква близка база и това ставало по време, когато съществували други, макар и неказани сега, значително по-важни проблеми.

Разочарованието на Уейън бе предизвикано от това, че те се оказаха къде по-неинтересни, отколкото бе очаквала, и като следствие започна да става още по-студена. И колкото повече хлад показваше, толкова повече се разпалваше Марапер. Буйното и леко възбуждащо се въображение му подсказваше многобройни варианти, от които неизбежно произтичаше, че тази сурова млада жена с едно мръдване на пръстта си може да ги изпрати на Дългото Пътуване. Накрая пристъпи напред и се облегна с длани на масата.

— Но вие досега така и не разбрахте — натърти той — това, че именно ние не сме обикновени пленници. Когато вашият патрул ни нападна, ние идвахме към Носа с много важни сведения.

— Така ли? — повдигналите се рязко нагоре вежди подсказваха за триумфа му. — Преди минута ти казваше, че си само беден свещеник на малко племе. Почна да ми става скучно от тези постоянни противоречия в показанията ти.

— Знание! — произнесе Марапер. — Нима така е важно откъде идва? Предупреждавам ви напълно сериозно, аз съм ценен човек.

Уейън си позволи една студена усмивка.

— Значи, следва да те пощадим, защото вие притежавате някаква важна информация, така ли? А, свещенико?

— Казах, че АЗ разполагам с определена информация — подчерта Марапер, като бузите му дори се издуха от усилието. — Ако заедно с това ти проявиш милосърдие и пощадиш моите бедни и в нищо невиновни спътници, аз ще се радвам много.

— О, така ли?

Тя се върна при масата, седна на стола и на устните й се появи сянка на усмивка, което смекчи суровия израз на лицето й. Тя погледна Къмплейн и запита:

— А ти, ако нищо не знаеш, какво можеш да ми предложиш?

— Аз съм ловец — отвърна Къмплейн, — а приятелят ми Фармър е земеделец. Ние наистина нищо не знаем, но сме готови да предложим силата си.

Уейън, без дори да го погледне, спокойно постави и двете си ръце на повърхността на масата. После вдигна очи и с тях подкани Фармър:

— А ти, глупако — каза девойката, — досега не произнесе нито дума. Какво ще ми предложиш?

Фармър спокойно я изгледа и също така спокойно наведе очи.

— С мълчанието си само скривам тревогата си, госпожо — каза той ласкаво. — В нашето дребно племе няма такива дами, които поне в нещичко да се сравняват с тебе.

— Такова изказване едва ли може да се смята за подкуп — произнесе с безразличие Уейън. — Е, добре, свещенико, надявам се, че информацията ти ще се окаже наистина интересна. Може би ще ми кажеш най-после каква е всъщност работата?

Сега Марапер изживя кратък миг на триумф. Той пъхна двете си ръце под плаща си и енергично поклати глава:

— Ще запазя информацията си за върховната власт — съобщи той. — Много съжалявам, но не мога да я споделя с тебе.

Девойката дори не показа, че е обидена. Изглежда, бе така уверена в себе си, че ръцете й, които лежаха на масата, дори не трепнаха.

— Веднага ще повикам началника си — отвърна тя.

Един от стражите получи нужната заповед и изчезна единствено за да се върне много бързо с енергичен мъж на средна възраст.

Появилото се ново лице им направи силно впечатление. Дълбоките бръчки така го нарязваха, сякаш водата, течаща от планините, си бе прокарала русло в телесната плът. Това усещане на древна мощ само се усилваше от белотата на красивите му коси. Очите бяха широко разтворени, а устните свидетелстваха за упоритост и силна воля. Агресивното изражение на лицето бе смекчено от усмивката, с която награди Уейън, след което двамата започнаха тих разговор ъгъла на стаята. От време на време той хвърляше по някой изучаващ поглед на Марапер.

— Дали ще успеем, ако се хвърлим към вратата? — прошепна на Къмплейн със сподавен глас Фармър.

— Не се прави на идиот — отвърна ловецът. — Ние от стаята няма да излезем, да не говорим за барикадите.

Фармър изръмжа нещо неясно и изглеждаше така, сякаш се кани да избяга на собствен риск. Но именно в този миг към тях се приближи шефът на девойката.

— Ние ще ви подложим и тримата на една проверчица — каза той доброжелателно. — Така че скоро, свети отче, отново ще си поприказваме. Стража, заведете засега затворниците в трета килия.

Заповедта бе изпълнена незабавно. Независимо от протестите на Фармър, него заедно с Къмплейн и Марапер ги изблъскаха от стаята и след няколко крачки ги набутаха в друга. Стражите затвориха вратата.