Краят на мрака ((Нон-стоп))

— О! — възкликна свещеникът и отново си възвърна жизнеността и енергичността. — В нашето племе дори легендите са угаснали, сигурно защото ние живеем далеч встрани от предполагаемата ни родина. Но тя съществува, вие търсили ли сте я?

Скойтс и Уейън се спогледаха, после мъжът кимна с глава, сякаш отговаряше на незададен въпрос.

— Понеже, както чувам, си открил част от тайната — каза Уейън, — ние можем да ти доверим и останалото. Но трябва да знаеш, че по тези въпроси далеч не всички са наясно, дори и на Носа. Ние, избраните, държим тези сведения за себе си, предвиждайки, че могат да предизвикат безпорядък и дори масови безумия. Както казва една поговорка, истината още никого не е направила свободен. Както правилно спомена, ние наистина сме на кораб, но няма вече никакъв капитан. Летим безкрай в космическото пространство и никой не ни управлява. Предполагаме, че корабът се е отклонил от курса. И ще лети вечно, докато всички на борда му не потеглят на Дългото Пътуване. Да се спре, е невъзможно, ние претърсихме целия Нос, но не намерихме Кормилното.

Тя замълча и със съчувствие започна да наблюдава как Марапер възприема тъжната истина. Прекалено страшна беше тя, че да я приеме без вътрешна съпротива.

— Какъв ли е ужасният грях на нашите деди? — измърмори Марапер и по навик прекара дланта си през гърлото, но навреме се овладя. — Но Кормилното съществува — каза той. — Вижте, аз имам доказателство.

Измъкна от мръсната си дреха книгата с плановете на електрическата мрежа и започна енергично да я размахва.

— Нима не са те обискирали на барикадата? — удиви се Скойтс. — Как си успял да я пренесеш?

— Предполагам, за сметка на излишната вълна под мишниците — ухили се свещеникът и намигна на Уейън.

Той явно тържествуваше. Разположи тържествено книгата на масата и с театрален жест показа схемата, с която бе запознал преди време и Къмплейн. Малък кръг с надпис „Кормилно“ ясно се виждаше в предната част на кораба. И докато следователите наведени разглеждаха книгата, той им обясни как този скъпоценен документ е попаднал в ръцете му.

— Книгата е направена от Гигантите — каза той, — на които, относно това няма никакво съмнение, е принадлежал корабът.

— Това го знаем — забеляза Скойтс. — Но тази книга наистина е ценна. Сега имаме посочено конкретно място за Кормилното и трябва да го проверим. Уейън, мила, да вървим веднага.

Девойката издърпа дълбоко чекмедже от масата, извади един парализатор и ремък, който затегна на тънката си талия. Това бе първият парализатор, който Марапер видя тук, и най-вероятно те бяха рядкост на Носа. Спомни си, че за добрата въоръженост племето Грийн трябваше да благодари на бащата на Бергъс, който случайно бе намерил склад с това оръжие в Джунглата, на много секции далеч от Носа.

Те вече се канеха да тръгват, когато вратата се отвори и вътре влезе висок мъж. Дрехите му бяха изискани, а косите — дълги и внимателно вчесани. Изглежда, бе някой от Съвета на Петимата, тъй като Скойтс и Уейън се изправиха с уважение.

— До ушите ми стигна, че си получил нови пленници, магистре Скойтс — бавно произнесе влезлият. — Хванал ли си най-после някой от хората на Грег?

— Боя се, че не, съветник Дейт — отвърна Скойтс. — Това са само трима пътешественици от Джунглата. Ето един от тях.

— А къде са другите двама? — поиска да знае съветникът.

— Те са в трета килия, съветнико — отвърна магистърът. — Ще ги разпитаме по-късно. В дадения момент ние с инспектор Уейън сме заети с този пленник.

Съветникът, изглежда, се поколеба известно време, но кимна и излезе. Свещеникът с уважение погледна след него, а подобно нещо крайно рядко се случваше с него.

— Това е съветник Зак Дейт — обясни Скойтс на Марапер, — един от членовете на Съвета на Петимата. В бъдеще, ако ти се наложи да разговаряш с някои от тях, и особено с Дейт, следи за маниерите си.

Уейън пъхна в джоба си книжката на свещеника. Излязоха в коридора и видяха как старият съветник завива зад ъгъла. Очакваше ги дълъг път, в най-отдалечената част на Носа, където съгласно със схемата се намираше Кормилното.

Няколко сън-видимости биха им били необходими да преминат това разстояние, ако нямаха плана и ако пътят не беше свободен от водорасли. Марапер вървеше дълбоко замислен над собственото си бъдеще — без съмнение намирането на Кормилното щеше да укрепи положението му, — но и с интерес наблюдаваше обкръжаващото го.

Скоро откри, че Носарите силно се отличават от този идеален образ, който им приписваха в Кабините, и дори от този, който той самият предполагаше. Имаше много хора, но това бяха преди всичко деца. Бяха облечени къде по-скромно от хората в Кабините. Малкото предмети на тоалета им — чисти и акуратни, подсказваха високо ниво на хигиена, но самите хора бяха слаби, буквално кожа и кости.

Това говореше за липса на храни. Като поразмисли над тези въпроси, Марапер стигна до хитроумния извод, че имайки малко взимане-даване с храсталаците, Носът не само разполага със скромен отряд ловци, но и те са с къде-къде по-лоша квалификация.