Краят на мрака ((Нон-стоп))

А скоро се убеди, че макар и целият Нос от барикадата в „Секция 24“ до края на „Секция 1“ да се намираха във властта на Носарите, заети всъщност бяха главно номерата от двадесет и две до единадесет, и то не напълно. Причината за това, може би само частична, свещеникът разбра, когато минаха „Секция 11“. Трите следващи секции не се осветяваха. Магистър Скойтс запали фенерчето си и тримата продължиха пътя си в полумрак.

Колкото и неприятна да беше тъмнината в Джунглата, толкова по-силно беше впечатлението от нея тук. Глухо и отчетливо се чуваха стъпките им. Неподвижност цареше наоколо. Но когато накрая стигнаха „Секция 7“, където несигурно примигваха лампите, околността не стана по-весела. Ехото на крачките ги съпровождаше, а навсякъде се виждаха следи на унищожението.

— Погледни тук — произнесе Скойтс и показа едно място, където цял участък от пода бе изтръгнат и обърнат към тавана. — На този кораб някога е имало оръжие, способно и на такова нещо. Как бих искал да имам такова нещо за разрушаването на стени. Тогава бихме се добрали до космическото пространство.

— Само да имаше някъде на Носа прозорци — каза Уейън, — тогава, може би, истинското предназначение на кораба не би било забравено.

— Според плана — намеси се Марапер, — в Кормилното има достатъчно големи прозорци.

Те замълчаха. Прекалено безрадостна беше гледката, че да изпитват особено желание да разговарят. Повечето врати бяха отворени така, че се виждаха свободно помещенията и намиращите се в тях изпочупени и загиващи мълчаливо под дебелите вековни слоеве прах различни машини.

— На този кораб стават такива неща, за които и понятие си нямаме — мрачно каза Скойтс. — Сред нас се намират враждебно настроени призраци.

— Призраци ли? — удиви се Марапер. — Ти вярваш ли в призраци, магистър Скойтс?

— Роджър смята — поясни Уейън, — че пред нас стоят два проблема. Първият е корабът. Къде отива и как да се спре? Това е фундаменталният проблем и никога няма да го решим. Другият се появи неотдавна. Нашите деди не се бяха сблъсквали с него. На кораба се появи някаква странна и тайнствена раса, която преди не е съществувала.

Свещеникът погледна девойката. А тя предпазливо поглеждаше зад всяка отворена врата. Скойтс правеше същото. Марапер усети как на тила косите му неприятно се размърдаха.

— Имаш предвид Чуждите ли?

Тя кимна.

— Свръхестествената раса се представя за хора — каза тя. — Ти по-добре от нас знаеш, че три четвърти от кораба се заема от Джунглата. Някъде в горещите блата, в кипналата гниеща маса листа се е зародила съвършено нова раса, която се маскира като хора. Но те не са хора, те са врагове. Промъкват се от скривалищата си, шпионират ни и ни избиват.

— Затова ние трябва постоянно да сме готови — добави Скойтс.

След тези думи Марапер също започна да поглежда зад вратите.

Обстановката бързо започна да се променя. Трите концентрични коридора на всяка секция неочаквано се смениха от два, а завоите станаха по-остри. В секция под номер 2 имаше само един коридор с разположени по него помещения. В центъра се виждаше вратата, която водеше в Главния коридор. Но тя бе затворена завинаги. Скойтс леко почука по нея.

— Ако ни се удаде да я отворим, по този пряк коридор — каза той — бихме стигнали до Кърмовата Стълба на противоположния край на кораба, за не повече от един сън-видимост.

Сега те вървяха по спирална стълба с перила. Напред беше Марапер и сърцето му биеше силно. Ако планът е верен, то тези стъпала водеха право в Кормилната зала.

В края на стълбата в полумрака пред очите им се представи малка кръгла стая без мебели, с голи стени и под. Марапер се хвърли да търси врата. Напразно…

Той се разрида, като със сълзи заоблекчава отчаянието си.

— Те ни излъгаха! — извика той. — Ние всички сме жертви на нещо ужасно…

Но не можа да намери вярната дума.

II

Рой Къмплейн се прозя отегчено. Лежейки на пода на камерата, той за двадесети път промени позата си. Боб Фармър седеше, опрял гръб на стената, и не преставаше да върти тежкия пръстен на дясната си ръка.

Те не намираха за какво да си говорят. Всъщност нямаше и за какво да мислят. Почти с облекчение посрещнаха появяването на грозния часовой с лице на булдог, който пъхна глава в процепа между вратата и касата и повика Къмплейн. За това той използува старателно подбрани оскърбления.

— Ще се срещнем с пътешествието — успокояващо произнесе Фармър, когато Къмплейн се надигна.

Къмплейн му махна с ръка и тръгна след часовоя, усещайки сърцето си да бие все по-бързо и по-бързо. Отведоха го в друга стая, не там, където ги беше разпитвала инспектор Уейън. Вървяха по същия коридор, по който вече бяха минавали, до помещението, разположено до барикадата в „Отсек 24“. Часовоят страшилище затвори вратата след него, като остана от външната й страна.