Краят на мрака ((Нон-стоп))

Къмплейн се озова в стаята сам с магистър Скойт. Офицерът следовател изглеждаше по-възрастен от обикновено. С дългите си пръсти той подпираше глава така, като че имаше зъбобол. Тези пръсти не вдъхваха доверие. По-скоро те навеждаха на мисли за изтънчен садизъм, макар че сега, на фона на измъченото му лице, сякаш се задоволяваха с мазохизъм.

— Пространство за теб — тежко произнесе той.

— Пространство — отговори Къмплейн.

Той знаеше, че след малко ще бъде подложен на някакви изпитания, но в момента го занимаваше най-вече фактът, че момичето отсъстваше.

— Искам да ти задам няколко въпроса — продължи Скойт. — По много причини би било желателно да им дадеш правдоподобни отговори. Първо — къде си роден?

— В Кабините.

— Така наричате своето село? Имаш ли сестри или братя?

— В Кабините ние се подчиняваме на Науката — предизвикателно отговори Къмплейн. — Ние преставаме да признаваме нашите братя и сестри в момента, когато те са порасли до кръста на нашите майки.

— По дяволите Нау…

Скойт замълча, потривайки челото си. Имаше вид на човек, който с огромни усилия запазва самообладание. Без да вдига глава, той продължи с изморен глас:

— Колко свои братя и сестри би познал, ако те заставят да го направиш?

— Само три сестри.

— И нито един брат?

— Имах един, но той се побърка много отдавна.

— Какви доказателства имаш, че си се родил в Кабините?

— Доказателства? — повтори въпроса Къмплейн. — Ако искаш да имаш доказателства, то доведи и попитай майка ми. Тя е все още жива и ще ти разкаже за всичко с удоволствие.

Скойт стана.

— Разбери едно — каза той. — Нямам време да чакам, докато ти благоволиш да ми отговориш. Всички на кораба се намираме в дяволски сложна ситуация. Виждаш ли, ние живеем на кораб, който лети неизвестно накъде. Тази стара кутия, която вече започва да се разпада, е пълна с призраци, тайни, загадки и кръв. И някой злополучен кучи син трябва да приведе всичко в ред, докато не е късно. Ако вече не е късно.

Магистърът въздъхна и замълча, като че ли той беше този нещастен кучи син, носещ цялата тежест на отговорността на раменете си. След това малко поуспокоен каза:

— Трябва да разбереш най-после простата истина, че между нас няма незаменими хора. Ако ти се окажеш безполезен, ще се отправиш…

— Много съжалявам — каза Къмплейн. — Може би щях да бъда по-склонен към сътрудничество, ако знаех от коя страна…

— Ти трябва да бъдеш на собствената си страна. Или Науката не те е научила на това? „Опознай себе си и ще опознаеш човечеството.“ В твой личен интерес е да отговаряш на моите въпроси.

За миг Къмплейн бе склонен да отстъпи без колебание. Но в следващия момент, чувствайки се някак по-сигурен, запита:

— А Хенри Марапер отговори ли на всички твои въпроси?

— Свещеникът ни излъга — отвърна Скойт. — И затова се отправи на Пътешествието. Това е нормалното наказание за тези, които твърде дълго изпитват търпението ми.

Когато моментното стъписване от тази новина премина, Къмплейн се опита да прецени можеше ли изобщо това да е истина. Той не се съмняваше в безпристрастността на Скойт като човек, принуден да убива в полза на делото и постъпващ така без колебание. И все пак не можеше да си представи, че няма да види повече бъбривия свещеник. Зает с тези свои мисли, той отговаряше на въпросите на Скойт. Те се отнасяха най-вече до пътя им през Джунглите. И когато Къмплейн започна да описва обстоятелствата, при които те се оказаха в ръцете на Гигантите, запазващият досега спокойствие офицер следовател удари с длан по масата.

— Гигантите не съществуват! — извика той. — Те са измрели отдавна и ние сме наследили от тях кораба.

Но въпреки явния си скептицизъм той се зае, както навремето и Марапер, да уточнява подробностите. И тогава стана ясно, че той малко по малко започва да вярва на разказа на Къмплейн. Той се намръщи още повече, замисли се и започна да барабани с дългите си и тънки криви пръсти по масата.

— За Чуждите знаем, че са наши врагове — обясни той, — но Гигантите винаги сме считали за миролюбив народ. С тяхно съгласие ние наследихме кралството им. Но какви биха били съображенията им, ако те и досега живеят в Джунглите? Най-вероятно е да се укриват от враждебни подбуди. А нашите главоболия и без тях са прекалено много.

Къмплейн подчерта, че Гигантите не са го убили, въпреки прекрасната възможност да го сторят. Не са убили и Ърн Рафъри, макар че въпросът за това, къде беше изчезнал оценителят, все още остава неизяснен.

Но, така или иначе, ролята на Гигантите беше най-малкото двусмислена.

— Склонен съм да повярвам на твоя разказ, Къмплейн, — заяви накрая Скойт, — защото хората срещат Гиганти. Но се чуват само слухове, нищо конкретно. В края на краищата Гигантите не представляват опасност за Носа. А най-главното — те не са в съюз с Чуждите. Само да можех да се заема с всяко от тези неща поотделно…

Той замълча, а след минута запита:

— Далеч ли е мястото, където те заловиха Гигантите?

— Доста. На около четиридесет отсека.

Магистър Скойт неволно махна с ръка:

— Прекалено далече — каза той. — Мислех да се разходим дотам, но Носарите не обичат водораслите.