Краят на мрака ((Нон-стоп))

Марапер бе смутен. Ясно съзнаваше, че опитът му да се избави от неприятностите за сметка на спътниците си може да завърши със загубата на тяхното уважение и затова се опита да повдигне настроението им.

— Е, деца мои — провъзгласи той, като вдигна високо ръце, — Дългото Пътуване винаги има начало, така казва Науката. Носарите са много по-цивилизовани от нас и затова можем да очакваме най-лошото. Позволете ми да произнеса последните си молитви.

Къмплейн се обърна и седна в далечния ъгъл на килията. Така постъпи и Фармър. Свещеникът ги последва и отпусна до тях обемистото си седалище, като опря ръце в колената си.

— Стой по-далеч от мен, свети отче — предупреди го Къмплейн. — Остави ме на мира.

— Какво ти става, умът ли ти изчезна? — поинтересува се свещеникът със сладкия си като сироп глас. — Или предполагаш, че Науката допуска спокойствие в последните минути на живота? За последен път трябва да бъдеш въведен в Съзнанието. Така че следва ли да се отдаваш на печал? Нима животът ти, жалък и вонящ, заслужава нещо повече от храчка? Какво е ценното в душата ти, което не заслужава пълно унищожение? Рой Къмплейн, ти си болен и ти трябва моето наставление.

— Приеми за сведение, че аз вече не съм от твоята партия, ясно ли е? — уморено каза Къмплейн. — Сам ще се погрижа за себе си.

Свещеникът направи някаква гримаса и се обърна към Фармър.

— А ти, друже мой, какво искаш да ти кажа? — запита той.

Фармър се усмихна, като напълно се владееше.

— Бих желал да прекарам поне един час с тази очарователна инспекторка, а после и Пътуването ще поема с радост — отвърна той. — Можеш ли да го направиш за мен, Марапер?

Преди свещеникът да измисли съответното наставление, вратата се отвори, появи се някакво безобразно лице, последвано от ръка, която започна енергично да мами Марапер. Той се изправи и с жест, който показваше самообладанието му, оправи дрехите си.

— Ще помоля за вас, деца мои — изрече той.

Марапер достойно излезе в коридора заедно с часовоя. Миг по-късно се оказа лице в лице в инспектора и началника му, който, като приседна на края на масата, заговори пръв:

— Пространство за твоето „аз“. Както разбрах, свещенико, наричат те Хенри Марапер. Името ми е Скойтс, магистър Скойтс, и в задълженията ми влиза да разпитвам всички външни хора. Всеки, който попадне на Носа, застава или пред мен, или пред инспектор Уейън. Ако си този, за когото се представяш, не те очаква нищо лошо. От Джунглата до нас достигат различни създания, от които трябва да се защитаваме. Мисля, че правилно съм те разбрал, ти си дошъл тук, за да съобщиш някакви сведения?

— Преодолях дълъг път през множество секции — заяви Марапер — и не мога да одобря начина, по който ме посрещате.

Магистър Скойтс кимна.

— Каква е твоята информация? — запита той.

— Мога да я съобщя само на капитана.

— Капитана ли? Тук няма друг.

Марапер се оказа в безизходно положение, тъй като не искаше да използва думата „кораб“ до мига, когато ситуацията не го принуди.

— Кои са вашите началници? — запита той.

— Инспектор Уейън и аз отговаряме само пред Съвета на Петимата — с раздразнение съобщи Скойтс. — Но на среща със Съвета, преди да сме се уверили в ценността на информацията ти, не можеш да разчиташ. И по-бързо, отче, че имам и много други спешни работи. Търпението е старомодно качество, което не притежавам и не се каня никога да придобивам. Та, какви са тези сведения, за които толкова говориш?

Марапер се поколеба — моментът беше съвсем неподходящ. Скойтс се изправи, сякаш се канеше да си тръгва. Уейън явно прояви нетърпение. Повече не биваше да отлага.

— Светът — важно каза той. — Това значи: и Носът, и Джунглата, и всичко, дори и най-далечните райони, та чак до Кърмовата Стълба, са едно-единствено творение — кораб! Той е дело на човешки ръце и се движи в среда, която се нарича космическо пространство. Доказателствата ми за това са неопровержими.

Той замълча и се опита да прецени направеното впечатление. Изглеждаше, че Скойтс изпитва още съмнения.

Марапер красноречиво се зае да развива хипотезата си в подробности. Накрая заяви:

— Ако ми повярвате и ми дадете власт, то аз ще управлявам кораба и можете да бъдете сигурен, че ще стигнем там, в местоназначението му, и тогава веднъж завинаги ще се избавим от него и свързаните с начина ни на живот грижи.

Той млъкна. По лицата им беше изписано тъжно разочарование. Те се спогледаха и се разсмяха, но в изблика имаше много отчаяние. Марапер се обърка и започна да разтрива долната си челюст.

— Не ми вярвате, защото съм от малко племе — измърмори той.

— Не, свети отче — приближи се до него момичето. — Виждаш ли, ние на Носа отдавна знаем за кораба и пътешествието му през космоса.

Марапер отвори устата си:

— Това значи… капитанът на кораба… намерили сте го? — възкликна той.

— Капитанът не съществува. Изглежда, още преди много поколения е потеглил на Дългото си Пътуване.

— А кормилната зала? Намерихте ли я?

— Няма я тази зала — каза девойката. — Ние знаем само легендите за нея и нищо повече.