Краят на мрака ((Нон-стоп))

Основната черта, с която Носът се отличаваше от многочислените селища, изгубени сред гниещия континент на Джунглата, бързо стана очевидна. Племето Грийн и подобните му непрекъснато се движеха, докато Носът имаше заседнал характер, а границите бяха стабилни и неизменни. Това следваше да се отнесе повече на случая, отколкото на целенасочена дейност. Къмплейн никога не бе имал определени представи за Носа. И затова страшни бяха картините, които рисуваше въображението му.

Той забеляза, че територията на Носа превишава обикновените размери на отделните селища и на практика представлява отделен район. Дори барикадите по границите рязко се отличаваха от примитивните конструкции на Кабините. Патрулът, който ги бе хванал, си пробиваше път през храстите, после стигна до някаква масивна преграда. Множество звънчета бяха накачени по нея и ако някой я докоснеше, те започваха да звънят. След преградата се намираше коридор — сив и мръсен, но без водорасли и запълнен с барикада от маси и други мебели. Гарнизонът се състоеше от часови с лъкове и стрели.

Започна се разпит парола-отговор, след което отрядът от четирима мъже и две жени бе допуснат да мине през този заслон. Зад него се криеше още една преграда, но този път от тънка лоза и мрежа, така те се защитаваха от комарите, бича на Джунглата. Всъщност оттук започваше Носът. Къмплейн най-много се порази от пълното отсъствие на водорасли. Корените в Кабините биваха дърпани, късани и отъпквани, но без особен ентусиазъм, тъй като знаеха, че почистеният район скоро ще се покрие с растителност. При това дълбоките корени често оставаха неповредени. Впрочем близостта на Джунглата се усещаше навсякъде, като се започне от въздуха, изпълнен със сладко-киселия аромат на млечния сок и се свърши с изсъхналите стебла, използувани като тояги от мъжете, и семената, с които си играеха децата.

На Носа водораслите бяха така грижливо унищожени, сякаш никога не ги е имало тука. Дори почвата, която ги хранеше, бяха изхвърлили. Лампите светеха ярко — не ги закриваха листата. Наоколо всичко изглеждаше странно: твърдо, оголено, и затова мина доста време, преди Къмплейн да съобрази, че тези врати, коридори и етажи се намират не в някакво отделно царство, а се явяват аналози на точно такива места от другите части на кораба. Външният им вид бе така своеобразен, че беше трудно да се намери нещо да прилича на картините от Кабините.

Тримата бяха напъхани в тясно помещение, там им развързаха ръцете, прибраха имуществото им и ги затвориха.

— О, Съзнание! — възкликна Марапер. — Нима в такива условия трябва да се намира един твой безгрешен свещеник, да им изгният душите на тези мръсни близачи на метал!

— Но те позволиха да произнесеш молитва над тялото на Уентъдж, отче — отбеляза Фармър, докато се опитваше да си почисти от калта косите.

Те го изгледаха изумени.

— А ти какво си очаквал? — поинтересува се Марапер. — Нали тези парцаливковци също са хора. Но това не означава, че на следващия си обяд те няма да се накичат с червата ни.

— Ако не бяха ми взели парализатора… — въздъхна Къмплейн.

Но те им бяха взели не само парализаторите, но и торбите, и всичко, което носеха със себе си.

Къмплейн кръстосваше безсмислено тясното помещение. Както и в многото каюти на Кабините, така и в него нямаше никакви отличителни белези. До вратата в стената бяха вградени два циферблата, сега повредени, до другата стена се допираха койките, а решетката на тавана пропускаше слаба струйка въздух. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат с нарастваща тревога пристигането на стражите. Понякога тишината се прекъсваше от куркането в стомаха на Марапер, при което всички се размърдваха.

Свещеникът се захвана да чисти калта, полепнала по плаща му. Не влагаше особено усърдие в заниманието си и когато вратата се отвори и на нея се появиха двама юначаги, той се изправи и тръгна към тях, като се провря край Фармър.

— Пространство за вашите „аз“ — каза той. — Веднага ме заведете при вашия лейтенант. Много е важно и трябва колкото се може по-бързо да се видя с него. Аз не принадлежа към тези, на които може да се заповядва и да чакат.

— Всички идвате с нас — отсече късо един от мъжете, — така ни наредиха.

Като се подчини на разума си, Марапер веднага тръгна, но не престана с потока обиди и протести, дори когато ги изблъскаха в коридора. Потеглиха към вътрешността на Носа, а по пътя няколко групи минувачи се заинтересуваха от външния им вид. Къмплейн забеляза, че тези хора ги зяпат с ярост, а някаква жена на средна възраст се развика:

— Проклети кучета, вие убихте моя Франк, сега и вас ще ви убият!