Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Назад! — извика Къмплейн. — Но ние няма да можем да се върнем. Пътят към следващия сектор се намира някъде близо до нас. Трябва да проникнем през една от тези разбити врати и да вървим по-нататък по стаите, като се стараем да се придържаме към паралелна на коридорите посока.

— А по какъв дяволски начин ще направим това? — попита Уентъдж. — Или имаш нещо, с което да пробиваш стените?

— Можем само да пробваме, като се надяваме, че там има някакви вътрешни врати — каза Къмплейн. — Боб Фармър е прав, да останем тук, е чисто безумие.

— Добре де, но… — започна Марапер.

— Какво, Дълго Пътуване ли ти се прииска? — гневно попита Къмплейн.

Той отвори най-близката повредена врата и решително се отправи навътре. Фармър тръгна след него. Марапер и Уентъдж се спогледаха и ги последваха.

Провървя им, тъй като случайно попаднаха в обширно помещение. Тук беше светло и бяха пораснали буйни водорасли. Къмплейн яростно ги сечеше, като се стараеше да се придържа към стената към коридора.

При придвижването напред отново го обхвана безтегловност, но този път въздействието й беше по-малко неприятно, а освен това водораслите му помагаха да запази равновесие.

Минута по-късно се добраха до цепнатина в стената и Уентъдж погледна през нея в коридора. Някъде далече се мяркаше кръгло петънце светлина.

— Някой върви след нас — съобщи той. Спогледаха се тревожно и ускориха крачките си.

Пътят им беше преграден от метален шкаф, около който пищно се бяха разрасли водорасли, и за да го заобиколят, те минаха към центъра на стаята. Във времената на Гигантите тя е била столова и дългите маси, обградени с кресла от стоманени тръби, заемаха цялото пространство. С бавната, но неудържима сила, свойствена на растенията, водораслите бяха оплели плътно мебелите, образувайки непроходимо, високо до кръста препятствие. Колкото по-навътре навлизаха, толкова условията за придвижване ставаха по-трудни и стана ясно, че скоро връщането към стената ще стане невъзможно.

Като в лош сън те си разчистваха път между огромните маси и кресла, слепи от комарите, които като мъглива димка се вдигаха от листата и се спускаха към лицата им. Гъсталакът стана съвсем непроходим. Цели купища водорасли се бяха сгромолясали на пода под собствената си тежест, образувайки гниещи хълмове, на които растяха вече други растения. Появи се лепкава сива плесен, която скоро ги лиши окончателно от възможността да използват краката си. Плувнал в пот и дишайки тежко, Къмплейн погледна към Уентъдж, който работеше да него. Здравата половина на лицето му беше така подпухнала, че очите му не се виждаха. Той си бърбореше нещо тихичко, носът му течеше и като забеляза отправения към него поглед на Къмплейн, започна монотонно да ругае. Къмплейн мълчеше. Тревогата не го напускаше, а и горещината го изкарваше вън от себе си.

Най-накрая те се промъкнаха през плътната стена от растения, спускащи се някъде от тавана. Това им отне доста време, но затова пък стигнаха до края на помещението. Но от коя страна? Те загубиха ориентация и съвсем не знаеха в коя посока трябва да се движат по-нататък. Марапер, дишайки тежко, се отпусна на зарития със семена под, опря се на гладката стена и уморено изтри потта от лицето си.

— От мене толкова, аз съм дотук — прошепна той.

— Ние и без това не можем да вървим по-нататък — рязко каза Къмплейн.

— Рой, не забравяй, че идеята не беше моя.

Къмплейн въздъхна дълбоко. Въздухът беше тежък, а освен това не го напускаше усещането, че кръвоносните му съдове са наблъскани с комари.

— Остава ни само едно: да вървим покрай стената до тогава, докато не се натъкнем на някаква врата. Покрай стената ще ни е по-лесно да вървим — заключи той.

Въпреки собствените си думи той седна до свещеника.

Неочаквано Уентъдж се закашля. Всеки пристъп го сгъваше наполовина. Обезобразената страна на лицето му беше също толкова подпухнала, колкото и здравата, така че деформацията стана почти незабележима. Когато се закашля за седми път, светлината изгасна навсякъде.

Къмплейн веднага скочи на крака и насочи лъча на фенерчето към Уентъдж.

— Престани да кашляш! — заповяда той. — Стой тихо.

— Изгаси фенера! — изсъска Фармър.

Те замряха настръхнали, като усещаха сърцата си да се изкачват към гърлото. Да стоят повече в такава задуха, бе все едно бавно да се превръщат в желе.

— Това може да е просто стечение на обстоятелствата — отбеляза Марапер, но с неуверен глас. — Помня, че и преди светлината е изгасвала така.

— Това е работа на Носарите — прошепна Къмплейн. — Те са ни проследили.

— Остава ни само едно: тихо да се промъкнем край стените до най-близката врата — заяви Фармър, като повтори почти дума по дума последното предложение на Къмплейн. — Да, те веднага ще ни чуят. Най-добре е да не мърдаме. Дръжте парализаторите си готови. Те, най-вероятно, искат да се промъкнат към нас…

Спотаиха се, а потта ги обливаше. Горещата и задушна вечер ги обгръщаше като дишането на зачервена пещ.

— Кажи Литанията, отче — замоли Уентъдж с разтреперан глас.

— Господи! Не сега — въздъхна Фармър.

— Кажи Литанията — повтори настойчиво Уентъдж.