Краят на мрака ((Нон-стоп))

Усещането на приближаващата се опасност изостри органите на всички чувства на Къмплейн и затова с най-големи подробности запомни детайлите на пътя. Също както в Джунглата, това, което свещеникът бе нарекъл Главен коридор, бе блокиран на нивото на всеки етаж. Така разстоянието, което трябваше да изминат, ставаше доста по-дълго, пътят им се виеше по коридорите и съединителните проходи. Колкото повече се отдалечаваха, толкова повече маршрутът им приличаше на права линия, а бе по-скоро като винт, по който куршумът върви вътре в цевта.

Така преминаха две секции. Къмплейн с известна изненада забеляза на една от разделящите врати надписа: „Секция 22“. Това някак си не се връзваше с безбройните секции, които преминаха, преди да ги хванат, освен ако от другата страна на Носа не започваха Джунгли. В този случай Носът заемаше двадесет и четири секции.

В това бе трудно да се повярва. Ловецът трябваше да си напомни, че и преди не беше вярвал в разни неща, в чието съществуване после се убеди. Но какво всъщност се намираше зад секциите?

Той можеше да си въобрази само някакви свръхводорасли, растящи в мястото, което майка му наричаше огромното пространство на тъмнината, където светели различни странни лампи. Дори теорията на кораба, разработена от свещеника, не беше в състояние да изтрие от паметта му привичните от детство картини. Той с определено удоволствие сравняваше тези две теории. Преди не беше изпитвал нищо друго освен раздразнение, когато му се налагаше да обяснява нещо, неподдаващо се на обяснение. Но бързо се бе избавил от старите навици, които в племето Грийн ограничаваха мисленето. Вътрешният монолог бе прекъснат неочаквано от стражите, които го наблъскаха заедно с Марапер и Фармър в просторна стая, влязоха сами вътре и затвориха след себе си вратата. Двама други мъже ги чакаха.

Тази стая не се отличаваше особено много от останалите, в които Къмплейн бе успявал да влезе. Първото нещо, което видя, бяха ярки цветя, поставени във ваза. Без да се съмнява, ловецът предположи, че са тук с някаква цел, но каква — не можеше да си представи. Второто нещо бе, че в стаята се намираше една девойка. Тя седеше на стола със спокойно отпуснати ръце и ги гледаше зад масата, облечена в чист сив мундир. Косите й бяха черни и грижливо вчесани се спускаха по рамената. Сивите й очи подчертаваха бледото и изразително лице. Като се залюбува на плавната линия, която съединяваше бузите с устните, Къмплейн неочаквано усети, че от нея се излъчва някакъв сигнал, но за съжаление той не успяваше да го разбере. Изглеждаше така млада и с мила муцунка, от която се излъчваше ако не красота, то ласкаво внимание, но достатъчно бе погледът да се премести на брадичката й и това изражение рязко се променяше. В него се криеше внимателно, но безпогрешно предупреждение, че прекалено близкото запознанство с нея може да бъде опасно. Тя изгледа внимателно пленниците. Когато очите й се спряха на Къмплейн, по него премина странна тръпка.

Нещо в позата на Фармър подсказваше, че и на него момичето бе направило силно впечатление. Но директният й поглед, така непривичен за Кабините, объркваше още повече.

— Значи, ето такива сте вие, бандитите на Грег — каза тя накрая.

Сега, след като тя ги бе разгледала така внимателно, се видя, че вече е изгубила интерес към тях. Обърна главата си настрана и се зае да изучава нещо на стената.

— Добре стана, че хванахме поне някои от вас. Вие ни бяхте причинили достатъчно неприятности, сега ще ви подложим на изтезание, за да получим по-конкретни сведения. А може би вие искате да ни разкажете всичко веднага и доброволно, а?

Гласът й през цялото време оставаше студен и равнодушен, с такъв тон високомерните хора говорят с престъпниците. Стана им ясно, че изтезанията тук са обичайно средство на общуване, когато предполагат, че имат работа с хора от даден тип.

Фармър заговори пръв.

— Ти си добра жена, моля те, спести си изтезанията за нас!

— Не искам и не мога да бъда добра — възрази девойката. — Що се отнася до пола ми, това, както ми се струва, не влиза в интересите на вашите личности. Аз съм инспектор Уейън и разпитвам всички пленници, които доставят на Носа. Някои, преди да са си признали, се налага да бъдат пропускани през специална обработка. Като негодяи от особен вид, вие нищо не заслужавате. Ние трябва да знаем как да се доберем до леговището ви.

Марапер разтвори широко ръце.

— Повярвай ни, ние не знаем нищо — произнесе той. — Нито за някакво леговище, нито за някакви негодници. Нямаме нищо общо с тях. Нашето племе се намира на разстояние много секции далеч оттук. Аз съм един беден свещеник и при никакви обстоятелства не мога да лъжа.

— Беден ли? — повтори тя и войнствено насочи напред брадичката си. — А какво търсите толкова близо до Носа? Или не знаете, че нашият район е опасен?

— Ние и понятие си нямахме, че се намираме така близо до Носа — забеляза свещеникът. — Водораслите тук са така гъсти, а ние идваме отдалече.

— Конкретно откъде?