Краят на мрака ((Нон-стоп))

Къмплейн рязко отдалечи шкафа от едната стена. Телефонът се намираше в малка ниша, безразличен и мълчалив, готов да предаде всички думи, които му бъдат доверени.

— Този път парализаторът ми е настроен на пълна мощност, Дейт — информира го Къмплейн. — Броя до три, а ти се хващай за работа. Едно… две…

Очите на Зак Дейт бяха пълни със сълзи, когато с трепереща ръка той вдигна слушалката.

— Дайте ми Къртис, ако обичате — помоли той, когато някой отговори от другата страна.

Независимо от нервността си, Къмплейн не успя да избегне прилива на емоции при мисълта, че този апарат е свързан с някаква тайнствена крепост на кораба.

Когато Къртис се обади, четиримата в стаята можаха ясно да чуят гласа му. Той приличаше на свистене от възмущение и напрежение. Къртис говореше толкова бързо, като че ли не беше Гигант.

Той заговори по същество, преди старият съветник да успее да каже каквото и да било.

— Дейт, какво сте забъркали вие там? Винаги съм казвал, че сте прекалено възрастен за такава работа! Поялникът все още се намира в тези дяволски изчадия. А вие като че ли ме убеждавахте, че е у вас. Те съвсем са се разбеснели. Няколко момчета се опитаха да вземат поялника, но безрезултатно. А сега пожарът е достигнал съвсем наблизо до нас. Вие сте виновен за това! Ще отговаряте за всичко!

След тази лавина от думи Зак Дейт се преобрази, сякаш в него отново заговори чувството за собствено достойнство. Слушалката престана да трепери в ръката му.

— Къртис!

Неговият началнически глас за миг прекъсна потока от думите от другата страна.

— Стегнете се малко! Сега не е време за взаимни оскърбления. Нещата са много по-сложни. Свържете се с Малкото Куче и им кажете…

— С Малкото Куче! — изстена Къртис и отново забърбори. — Аз не мога да се свържа с Малкото Куче! Защо не искате да чуете какво ви говоря? Някакъв идиот от корабните жители се забавляваше с поялника като маймуна и повреди електрическия кабел на средния етаж на „Отсек 20“, точно под нас. Четирима от моите хора сега лежат в безсъзнание. Ние не можем да извикаме на помощ Малкото Куче и не можем да се махнем оттук!

Зак Дейт поклати глава. С отчаяно изражение се отдръпна от телефона и погледна Къмплейн.

— Това е краят за нас — каза той. — Ти сам чу всичко.

Къмплейн го побутна с парализатора в ребрата.

— Тихо! — изсъска той. — Къртис още не е свършил.

Телефонът продължаваше да издава пискливи звуци.

— Дейт, къде сте? Защо не отговаряте?

— Тук съм — отговори Дейт с безизразен глас.

— Отговаряйте тогава. Или си мислите, че разговарям с вас от удоволствие — провикна се Къртис. — Има само един шанс. Най-горе, в един отделен люк от „Отсек 10“, има резервен авариен предавател. Разбрахте ли ме? Ние тук сме затворени като комари в буркан. Не можем да излезем навън, а вие сте свободен. Трябва да намерите този предавател и да повикате помощ от Малкото Куче. Ще можете ли да свършите тази работа?

Парализаторът прободе по-силно страната на Дейт.

— Ще се постарая — каза съветникът.

— Постарайте се наистина както трябва. Това е единствената ни надежда. И още нещо, Дейт…

— Да?

— Кажете им, за Бога, да пристигат бързо и да са въоръжени.

— Добре.

— Идете в инспекционния тунел и вземете количката.

— Добре, Къртис.

— Само по-бързо! За Бога, Дейт, отивайте колкото може по-бързо!

Когато Зак Дейт остави слушалката, настъпи дълга тишина.

— Ще ми позволите ли да намеря този предавател? — попита накрая съветникът.

Къмплейн кимна.

— Идвам с тебе. Трябва да осигурим кораб — заяви той.

Обърна се към Уейън, която в момента подаваше чаша с вода на съветника. Дейт прие чашата с благодарност.

— Лаур — каза Къмплейн, — бъди така добра да отидеш при Роджер Скойт, който сигурно вече е на крака. Кажи му, че скривалището на Гигантите се намира някъде на най-горния етаж в „Отсек 20“. Кажи му да ги ликвидира напълно и колкото може по-бързо. И още му кажи, че там има един Гигант на име Къртис, който първи трябва да бъде изпратен на Дългото Пътешествие. Аз ще се върна веднага щом мога.

— А не би ли могъл Марапер да иде вместо… — започна Уейън.

— Аз искам тези сведения бързо да стигнат там, където трябва — каза решително Къмплейн.

— Бъди внимателен — помоли го тя.

— Нищо няма да му се случи — изрече ехидно Марапер. — Независимо от цялата му наглост, аз ще отида с него. Черният ми дроб подсказва, че тук се замисля нещо мръсно.

В коридора ги посрещнаха квадратните контролни лампи. Тяхната слаба синкава светлина донякъде разпръскваше неприятната тъмнина. Къмплейн гледаше след отдалечаващата се Уейън, изпълнен с най-неприятни предчувствия. Тръгна неохотно, за да се присъедини към Дейт и Марапер. Съветникът тъкмо се спускаше в разтворения люк, а свещеникът стоеше над него, явно разтревожен.

— Почакай! — извика той. — Ами плъховете?

— Вие с Къмплейн имате парализатори — лаконично отбеляза Зак Дейт.

Това обаче не беше голямо успокоение за Марапер.

— Страхувам се, че този люк е твърде тесен и че няма да мога да се промъкна през него. Нали знаеш, Рой, че аз съм една голяма купчина плът…