Кралят на петрола

Форнър огледа новодошлите с любопитство. Той беше опитен човек, но въпреки това не знаеше какво да мисли за тях. Единствено с помощта на въпроси можеше да си изясни нещата и ето защо се осведоми:

— Ще искат ли джентълмените да хапнат и пийнат?

— Засега не — отговори Дрол.

— Значи по-късно. Докога възнамерявате да останете тук?

— Ще зависи от положението на нещата, щом трябва.

— Сигурно имаш предвид тукашното положение на нещата, а?

— Да.

— Мога да те уверя, че в моето ранчо сте в безопасност.

— И не само тук.

— Нима? Тогава навярно все още не знаеш, че навахите са изровили бойната секира?

— Знам.

— И че моките и нихорасите здравата са се разбунтували?

— И това знам.

— И въпреки всичко се чувстваш в безопасност?

— Защо да не се чувстваме в безопасност, щом трябва? Колкото и да е странно подобно нещо, отдавна е известно, че рядко се намира истински уестман, който да няма навика постоянно да употребява някой точно определен израз. Дрол използваше думите „щом трябва“. Често тези изрази се чуват в случаи, когато звучат извънредно смешно и всъщност означават дори обратното на онова, което се има предвид. Същото стана и сега. Ето защо Форнър учудено погледна ниския дебеланко, но все пак със сериозен тон продължи:

— Сър, нима познаваш тези племена?

— Горе-долу.

— Това не е достатъчно. Човек трябва да е приятел с тях, но ако те са решили да се вдигнат на борба срещу белите, дори и тогава е възможно да изгуби скалпа си. В случай че пътят ви води на север, ще ви посъветвам да се откажете. Натам никак не е безопасно. Вярно, виждате ми се добре въоръжени, имате и хубави коне, но ако съдя по новите ви дрехи, идвате направо от източните щати, а и по израза на лицата ви не може да се извади заключението, че сте безстрашни уестмани.

— Тъй! Много си откровен. Значи ти съдиш за хората по лицата им, щом трябва, а?

— Да.

— Тогава се откажи от този твои навик колкото е възможно по-скоро. Хората стрелят и ръгат с пушката и ножа, а не с физиономията си, ясно ли е? Лицето ти може да има много войнствен и свиреп израз и въпреки това да си страхопъзльо.

— Не го оспорвам, но вие двамата… хмм. Мога ли да попитам, с какво се занимавате, мешърс?

— Защо не?

— Тогава моля!

— Ние сме… ами… всъщност сме нещо като рентиери.

— Олеле мале! Тогава навярно сте тръгнали за Дивия запад ей тъй, за удоволствие, а?

— За наше съжаление естествено не е така!

— Но ако е вярно, сър, незабавно се върнете, защото иначе тук ще ви светят маслото. От начина, по който говориш, разбирам, че нямаш никаква представа за опасностите, дебнещи по тези места, мастър… мастър… как е името ти?

Бавно и спокойно Дрол бръкна в джоба си, извади визитна картичка и му я подаде. Ранчерото направи такава физиономия, като че трябваше да положи големи усилия, за да не се разсмее, и на висок глас прочете:

— Себастиан Мелхиор Пампел.

Хобъл Франк също бръкна в джоба си и му подаде подобна картичка. Форнър прочете:

— Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке.

За миг-два той помълча, а после избухна в смях и каза:

— Но, джентс, що за странни имена са това, и що за странни хора сте вие двамата! Да не мислите, че изплашени от имената ви, разбунтувалите се индианци ще си плюят на петите? Уверявам ви, че…

Той се видя принуден да млъкне, защото банкерът Ролинс го прекъсна:

— Мастър Форнър, моля те, не казвай нищо, което може да обиди тези джентълмени. Нямам честта лично да ги познавам, но знам, че са хора, достойни за уважение.

След тези думи той се обърна към Хобъл Франк и продължи:

— Сър, името ти е толкова необичайно, че съм го запомнил. Аз съм банкерът Ролинс от Браунсвил в Арканзас. Преди няколко години не беше ли депонирана при мен известна парична сума на твое име?

— Да, сър, наистина — кимна Франк, — поверих парите на един добър приятел, който трябваше да ги вложи във вашата банка на мое име, понеже Олд Шетърхенд ви описа като солиден човек. По-късно нямах възможност лично да ги изтегля, а поисках да ми бъдат изпратени в Ню Йорк.

— Вярно, вярно! — припряно го прекъсна Ролинс. — Да, да, Олд Шетърхенд! На времето горе в планините недалеч от Филмор Сити, край Сребърното езеро, струва ми се, беше си намерил големи количества злато и сребро. Не е ли така, сър?

— Да, тъй е — засмя се доволно Франк. — Имаше няколко напръстника злато.

В този момент Форнър скочи от мястото си и извика:

— Гръм и мълния! Наистина ли, възможно ли е? И ти ли си бил горе при Сребърното езеро?

— Разбира се. А и моят братовчед беше с нас.

— Истината ли казваш? Та тогава всички вестници отпечатаха тази изключителна история. Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, тези прочути мъже, също са били там. А освен тях и Дебелия Джими, Дългия Дейви, Хобъл Франк и Леля Дрол! Значи познаваш и тях, сър?

— Естествено, че ги познавам. Ако нямаш нищо против, ей тук до мен седи Леля Дрол.

При тези думи той посочи към спътника си, който от своя страна му кимна и заяви:

— А ето тук пък виждаш нашия Хобъл Франк, щом трябва. Все още ли мислиш, че сме хора, които не познават Запада?