Кралят на петрола

Тъкмо в този миг двамата бяха стигнали до портата и видяха седналите в двора трима посетители. Бътлър мигновено позна брат си Гринли и смаяно спря коня си. В същата секунда погледът на Гринли се отправи към портата. Той също позна брат си, но въпреки че се изненада, прояви достатъчно хладнокръвие да сложи бързо длан върху устата си, с което искаше да го накара да мълчи.

— Да, той е — продължи Бътлър, като отново смуши коня си и влезе в двора. — Забеляза ли знака, който ми даде? Не бива да показваме, че го познаваме.

Те слязоха от конете си, оставиха ги свободно да се разхождат и се отправиха към камъните тъкмо в момента, когато двамата Форнър излязоха от къщата, за да поднесат на гостите си месо и хляб. Бътлър поздрави и попита дали ще им разрешат да седнат при другите. Естествено никой не им забрани и те започнаха да ядат и пият заедно с останалите, без нито един от тях да ги попита за имената и намеренията им или какви са, откъде са и с какво се занимават.

Двамата братя, които не биваше да показват, че се познават, естествено искаха да си поговорят, но, разбира се, това трябваше да стане тайно. Ето защо, щом се нахрани, Гринли стана и каза, че щял да отиде зад къщата и там да полегне на сянка малко да си отпочине. След някоя и друга минута Бътлър го последва колкото можеше по-незабелязано и по-непринудено. Другите останаха да седят на местата си.

И ето че пак се зададоха нови двама ездачи, но не на отсрещния бряг на реката, а по отсамния. Те имаха много хубави коне. Ако фигурите им бяха по-други, отдалече човек можеше да ги вземе за прочутия прериен ловец Олд Шетърхенд и за Винету, не по-малко прочутия вожд на апачите. Но и двамата бяха твърде дребни, единият шишкав, а другият — слаб.

Слабичкото човече носеше кожени, украсени с ресни легинси и също така украсена с ресни кожена ловна риза, както и ботуши, чиито дълги кончови бяха изтеглени чак над коленете. На главата му имаше филцова шапка с много голяма периферия. В широкия му колан, изплетен от отделни кожени ремъци, бяха затъкнати два револвера и закривен ловджийски нож. От лявото му рамо до десния хълбок беше прехвърлено навито на руло ласо, а на врата му на копринен шнур висеше индианска лула на мира. Напреки на гърба му бяха преметнати две пушки — една къса и една дълга. Олд Шетърхенд имаше навика да се облича по същия начин, а и той притежаваше две пушки — всяващата страх карабина „Хенри“ и познатият на длъж и шир дълъг и тежък мечкоубиец.

Докато това дребно и слабичко човече, изглежда, полагаше усилия да бъде пълно копие на Олд Шетърхенд, то другият се беше помъчил да подражава на Винету. Той носеше ловна риза от бяла щавена кожа, украсена с червено индианско везмо. Легинсите му бяха изработени от същия материал, а шевовете — гарнирани с дълги косми. Много съмнително беше дали това са коси от човешки скалпове. Краката му бяха обути в мокасини, извезани със стъклени мъниста и украсени с бодли на бодливо свинче. На врата си носеше лула на мира и малка кожена кесийка, която навярно трябваше да представлява индиански свещен амулет. Около дебелата му талия бе навито салтилско одеяло, играещо ролята на широк колан, откъдето надничаха дръжките на нож и два револвера. Той нямаше шапка. Беше си пуснал дълга коса и я бе сплел във висока прическа. Напреки на гърба му висеше преметната двуцевна карабина, чиито дървени части бяха обковани със сребърни гвоздеи — имитация на прочутата Сребърна карабина на Винету, вожда на апачите.

Който познаваше Олд Шетърхенд и Винету и видеше тези две човечета, сигурно нямаше да успее да сдържи усмивката си, сравнявайки гладко избръснатото добродушно и малко нахакано лице на кльощавия с одухотворените властни черти на Олд Шетърхенд, както и цъфтящите червендалести страни, доверчивите очи и дружелюбната усмивка на дебелия с лика на Винету, със сериозното бронзово лице на апача!

И все пак двамата съвсем не бяха хора, на които човек би намерил причина да се смее. Е да, те си имаха някои очебийни чудатости, но бяха хора на честта, джентълмени до мозъка на костите и бяха посрещали вече не една и две големи опасности храбро и неустрашимо. С една дума: дебелият беше уестманът, известен под името Леля Дрол, а пък кльощавият бе неговият приятел и братовчед Хобъл Франк.

Уважението и почитта им към Олд Шетърхенд и Винету бяха толкова големи, че те се бяха облекли също като тях, което, разбира се, им придаваше твърде необикновена външност. Дрехите им бяха нови и несъмнено им струваха доста пари. При покупката на конете си те пак не се бяха скъпили.

Двамата също бяха избрали ранчото за своя цел и ето че в този момент минаха с конете си през портата. Щом се появиха в двора, те предизвикаха немалък фурор, което се дължеше предимно на контраста между войнствената екипировка и добродушния им вид. Без много да се церемонят, слязоха от конете, кратко поздравиха и седнаха на два свободни камъка, без да питат дали това е приятно на другите, или не.