Кралят на петрола

Продължиха нататък, докато късно следобед им остана около един час езда до пуеблото. Вече трябваше да бъдат много предпазливи, ако не искаха да ги забележат. Отново слязоха от конете да изчакат още известно време, понеже имаха намерение да се приближат до пуеблото едва малко преди свечеряване.

Местността, където се намираха, беше равна и песъчлива и тази неплодородна равнина продължаваше нататък, стеснявайки се все повече и повече, като завършваше във формата на продълговат „залив“, врязващ се в планините Моголон. Тук-там се срещаха големи самотни каменни блокове. Двамата ловци се спряха при една от тези скали, иззад която можеха да гледат на юг, където бе разположено пуеблото. Ако някой се зададеше от същата посока, нямаше да може да види нито тях, нито конете им.

Не бяха седели дълго на това място, когато Винету посочи надясно и изненадано възкликна:

— Теши, тлао чате!

На езика на апачите тези три думи означават: „Виж, много сърни!“ Или: „Виж, стадо сърни!“ Но в случая не ставаше дума точно за сърни, а за един вид американска антилопа, която се среща извънредно рядко в Аризона. Това бе и причината за изненадата на вожда. С какво удоволствие биха препуснали и двамата подир бързоногите животни, за да се сдобият с извънредно крехко печено. Но работата, която имаше да вършат този ден, им повеляваше да се откажат от лова.

С елегантни скокове красивият дивеч се движеше на юг, където скоро изчезна зад хоризонта. Подгонят ли ги, тези антилопи имат навика да бягат по посоката на вятъра, за да се скрият не само от погледа на преследвачите си, но да се изплъзнат и от обонянието им.

— Прекрасен дивеч! — обади се Олд Шетърхенд. — Но ни идва съвсем не навреме.

Той беше установил, че вятърът духа от юг.

— Лесно може да ни доведе неприятеля — отвърна Винету. — Стадото отива право към пуеблото. Забележат ли го оттам, скоро тук като нищо ще се появят червенокожи ловци, защото вятърът идва точно от тази посока.

Започнаха да наблюдават южния хоризонт още по-внимателно. Измина повече от половин час, а все още нищо не се виждаше. Изглежда, антилопите не бяха забелязани. Но ето че по едно време там, накъдето бяха вперили погледи, изникнаха десетина малки точки, които бързо нарастваха.

— Уф! Идват! — обади се Винету. — Сега ще ни открият.

— А може би и няма — каза Олд Шетърхенд. — Имаме възможност да се скрием. Ако не се разделят, а преминат оттук на група, ще можем да се преместим на срещуположната страна зад скалата. Нека видим какво ще стане!

Те се изправиха на крака и хванаха по-късо поводите на конете си.

Да, антилопите бяха забелязани и се връщаха, а зад тях се виждаха четирима ездачи, които пришпорваха конете си до краен предел.

— Само четирима! — каза Винету. — Де да беше и вождът сред тях!

Олд Шетърхенд бързо извади далекогледа си от кобура на седлото и го насочи към ездачите.

— Той е с тях — съобщи ловецът. — Язди най-бързия кон и е пръв.

— Това е добре! — извика апачът и очите му засияха. — Ще го заловим ли?

— Да. Разбира се, не само него, а и другите трима.

— Уф!

След това възклицание Винету се метна на седлото и взе Сребърната карабина в ръка. В същия миг и Олд Шетърхенд се озова на гърба на своя жребец и приготви карабината „Хенри“ за стрелба. Всичко това се разигра толкова бързо, че от мига, в който зърнаха завръщащите се антилопи до този момент едва ли бе изминала и минута. Бързоногият дивеч просто летеше напред и префуча на около хиляда крачки от двамата ловци. Четиримата индианци бяха доста назад. Чуваха се пронизителните им викове, с които пришпорваха конете.

— Хайде! — извика Винету.

Още с изричането на тази дума той излетя иззад скалата, следван по петите от Олд Шетърхенд, като се стремеше под ъгъл да пресече пътя на индианците. Щом видяха тъй изненадващо двама ездачи да се изпречват пред тях, червенокожите се стъписаха.

— Стой! — извика им Олд Шетърхенд и рязко спря коня си. Винету направи същото.

— Накъде е тръгнал Ка Маку с воините си?

Индианците с голяма мъка успяха да спрат конете си в бесния им галоп. Вождът гневно изкрещя:

— Защо ни спирате? Сега вече изгубихме месото!

— Изобщо щяхте да си останете с празни ръце. Нима бързоногата газела се ловува като бавния прериен вълк? Нима не знаете, че ще се доберете до месото й само ако успеете да я обградите, тъй че бързината й да не може да й помогне?

Едва сега на четиримата червенокожи се удаде да успокоят възбудените и разгорещени коне и вече можеха по-добре да огледат двамата ездачи, които им бяха провалили лова.

— Уф! — възкликна вождът им. — Поразяващата ръка, великият бял ловец!

— Помниш ли ме все още? А помниш ли и воинът до мен?

— Винету, прочутият вожд на апачите!

— Да, ние сме, не се лъжеш. Слизай с хората си от седлата и ни последвай до сянката ей на онази скала, където тъкмо си почивахме, когато видяхме, че се задавате.

— Защо да отиваме там? — попита Ка Маку.

— Искаме да говорим с вас.

— Не може ли да стане и тук?

— Разбира се, но слънцето пече твърде силно, а там има сянка.