Кралят на петрола

За да преминеш през гората, без да се блъскаш и удряш в клони и дървета, бяха необходими привикналите на тъмнина очи на Винету и Олд Шетърхенд. Двамата вървяха около четвърт час между стволите с такава сигурност, сякаш беше ден, а после свърнаха надясно, за да излязат отново на потока. Точно на мястото, където стигнаха до брега му, в него се вливаше малко ручейче. Те прегазиха потока, тръгнаха нагоре срещу течението на ручея и вървяха, докато се озоваха при извора му. Именно за този извор беше говорил Винету и там искаше да лагеруват. Какво изключително и непогрешимо чувство за ориентиране трябваше да има вождът, за да намери извора в девствената гора въпреки тъмнината!

Разседлаха конете и ги пуснаха свободно да пасат. Можеха да си го позволят, защото враните жребци ги следваха навсякъде с кучешка вярност, отзоваваха се и на най-тихото повикване, и никога не се отдалечаваха от господарите си. Едва сега един от двамата ловци проговори и това беше Винету, който попита:

— Има ли моят брат нещо за хапване?

— Един къс сушено месо — отговори Олд Шетърхенд. — Не съм се запасил с повече, защото мислех утре да се отбия в пуеблото на Ка Маку.

— Нека моят брат запази това месо, ще изпечем ракуна, който застрелях.

След тези думи апачът се отдалечи. Олд Шетърхенд не го попита къде отива. Той знаеше, че Винету ще огледа околността на извора, за да се убеди дали са в безопасност. Вождът се завърна след около десетина минути и донесе наръч сухи клони, което беше едно доказателство, че наблизо няма никакви врагове. Изключително острият слух на Олд Шетърхенд не бе доловил пукота при отчупването на клоните — още един пример за несравнимата ловкост на апача.

Скоро пламна малък огън, запален и поддържан по индиански маниер. Двамата мъже седнаха край него, за да одерат кожата на миещата мечка. Не след дълго се разнесе онзи прекрасен аромат на печено, който не може да се усети в нито една кухня, а само край лагерния огън. Нахраниха се бавно и с наслада, без да разменят нито една дума. След като и двамата се наситиха, се заеха да опекат и останалото месо за следващия ден, когато нямаше да имат възможност да се занимават с лов. Едва тогава Винету сметна, че е време да проговори:

— Носи ли моят брат ремъци?

— Около двайсетина — отвърна Олд Шетърхенд, който много добре знаеше защо апачът му задава този въпрос. Уестманът винаги е запасен с достатъчно ремъци.

— И аз имам толкова — заяви вождът, — но въпреки това ще нарежем кожата на ракуна на ивици, защото може би утре ще са ни нужни доста ремъци.

— Да, за воините на Ка Маку — кимна Олд Шетърхенд. — Наистина, този вожд никога не ни е посрещал враждебно, но, изглежда, утре ще ни се наложи да го принудим да направи каквото поискаме от него.

— Моят брат е прав. Познава ли той някого от мъжете, които подслушахме?

— Виждал съм само един от тях, онзи, когото наричат Гринли или Краля на петрола. Спомням си, че съм го срещал заедно с една банда разбойници.

— И без да знам това, си казах, че е опасен човек. Моят брат е бил с мен по бреговете на реката Чели, за която споменаха. Нека ми каже дали там има петрол!

— Нито капка!

— А дали Гринли е открил Глуми Уотър и той ли е дал името на онова място?

— Не. Още преди години ние двамата с теб бяхме при това малко езеро и още тогава то си имаше вече име. Краля на петрола е замислил някаква голяма измама и във всеки случай крои нещо много лошо на двамата мъже.

— Двойно убийство!

— Да. Двама от петимата мъже, които видяхме, ще бъдат измамени, а после убити. Ще им покажат уж някакъв петролен извор, ще го заплатят и после… никой няма да ги види повече.

— Трябва да ги спасим!

— Разбира се.

Нима моят брат иска веднага да се залови с тази работа.

— Не. Но и ти нямаш такова намерение, защото в противен случай нямаше да се отдалечиш толкова много от бивака им. Схватката и разправиите с тях само ще ни забавят и дори ако двамата измамени ни повярват, ще бъдем принудени да ги вземем с нас и така ще изгубим скъпоценно време, което ни е необходимо, за да освободим пленниците на Ка Маку.

— Да, на тези хора ще трябва да помогнем още утре и ето защо сега ще оставим Краля на петрола и спътниците му спокойно да продължат пътя си. По-късно непременно ще ги догоним.

— Значи моят червенокож брат е решил да променим първоначалния си план.

— Да. Искахме да се видим в ранчото на Форнър, а се срещнахме още тук. От ранчото се канехме да тръгнем към Сонора, за да посетим апачите, но това може да стане и после. В момента най-важното е да спасим живота на тези двама бледолики и да измъкнем пленниците от пуеблото. Какво ще каже моят брат за вестта, че сред тях има и наши приятели?

— Разбира се, бях изненадан, когато я чух.

— Какво ли търсят тук Хобъл Франк и Леля Дрол?

— Принуден бях да обещая на Хобъл Франк някой път да му пиша. Така и сторих, при което споменах кога и къде мисля да се срещна с теб. И тогава сигурно този чудак е бил обхванат от треска по Запада, а тя го е накарала да прекоси океана. Разбира се, Дрол с радост се е присъединил към него.

— Ами Хокинс, Стоун и Паркър също са с тях! Уф!