Кралят на тръните

Сватбен ден

— Йорг! Хората на принца са разбили портата!

Нямаше нужда Миана да ми крещи. Чувах ги през прозорците, усещах дълбокия резонанс на скорпионите, които освобождаваха под напрежение дългите копия, чувах писъците, трясъка на мечове, жуженето на тетиви от лъковете на моите хора по стените, които стреляха по двора на собствения си замък. И барабаните! Страховития ритъм на чичовите ми бойни барабани. Звук толкова силен и свиреп, че да извади звяра и от най-кроткия човечец. Барабани, които ти набиват кураж.

Чичо ми е трябвало да ги извади, когато дойдох да го навестя.

Всичко това нямаше значение. Мръсната пяна от отровните сънища на Сагеус задръстваше главата ми, но гъгнивите ѝ дисонанси бяха като некадърни вариации около основната мелодия, около кошмара, който сам бях композирал. Убил бях братчето си. След като години наред бях живял заради едното отмъщение, години, изгорели в нуждата ми да накажа убиеца на Уилям… бях отнел живота на другия си брат, невръстно бебе, което се побираше в шепите ми.

— Йорг!

Изобщо не я чувах. Държах ръце пред лицето си, спомнях си мъничкото телце в тях, спомнях си чувството, когато осъзнах, че бебето е мъртво. Дегран. Моето братче.

Веднъж учителят Лундист ми показа една рисунка. Лице на старица. Не, погледни пак, каза той, не е старица, а младо момиче. И наистина… Въпрос на гледна точка, трик на собствения ми мозък. Нищо не се беше променило, нито една линия в рисунката, а всичко беше различно. Кутията ми беше върнала Дегран и той ми бе проговорил през годините. Погледни пак, беше ми казал той. Виж живота си… а сега го погледни отново. И изведнъж всичко беше изгубило значение.

Тя ме зашлеви, малката кучка ме зашлеви, и за миг това имаше значение. Ударила ме бе с цялата сила на дребното си тяло. Уви, гневът угасна по-бързо, отколкото беше припламнал.

А после голям камък, запратен от обсадна машина, удари прозореца вдясно от нас. Каменни осколки се разхвърчаха из стаята, удариха се в стената отсреща. Вдигна се прах.

— Няма да умра тук — каза Миана.

Стискаше косата ми в шепа. Завъртя главата ми към прозореца. Камъкът беше строшил решетките му, част от стената под него също липсваше и през дупката виждахме двора, същия двор, където селяните се бяха събрали да ни поздравят за венчавката. Клин от стрелянски мъже с алени плащове беше пробил през разбитите решетки на портата, решетките, които Горгот беше държал за мен преди години. Моите войници, половината от тях козари с мечове, които аз им бях дал, нападаха врага отвсякъде. Зърнах синьото на лорд Джост и неговия малоброен отряд, броните им лъщяха на слънцето. Все още надвишавахме по численост натрапниците, но пред портите имаше толкова много вражески войници, че масата им тласкаше авангарда напред въпреки жертвите, които даваха предните им редици. Принцът на Стрела тласкаше хората си в кланицата, моите хора ги избиваха с мечове и стрели, но не можеха да ги спрат. А под всичко това, като неотвратима пулсация, звучеше мъртвешкият ритъм на бойните барабани.

— Направи нещо! — изкрещя Миана.

— Няма значение — казах аз. — Всички умират. — Миналото ми, призраците ми… танцуваха около мен, мъртвите, предадените. Хрумна ми да се метна през разбитата стена и да скоча сред врага над главите на своите. Дълъг скок. Може би ако се засилех… Кратка засилка, после дълъг скок във вечността.

Тя ме шамароса отново.

— Дай ми рубина.

Извадих кесийката и я сложих в ръката ѝ.

— Заслужаваш по-добър съпруг.

Миана ме изгледа с презрение.

— Заслужавам по-силен съпруг. Няма победа без жертва. Това го знам от майка си. Залогът ти трябва да е най-големият и дори него да повишаваш непрестанно.

— Майка ти е била воин? — Тръснах глава. Сънища се посипаха от мен. Мъртвите ме държаха със студени ръце, разкъсваха вътрешностите ми.

— Не. Играеше на карти — каза Миана.

Отиде при камината и взе една от двете предпазни решетки — екзотичен гоблен в рамка от абаносово дърво. Разби я на парчета в стената, направи същото и с втората. Навън клинът в алено се разля в полукръг около разбитата порта. Не виждах какво става отвъд крепостните стени, но не се съмнявах, че червеното море приижда на вълни.

Миана взе двете тежки каменни основи на разбитите решетки и сложи рубина между тях. Опита се да разкъса гоблените, но не успя, затова съдра няколко ивици от подгъва на булчинската си рокля.

Въпреки празнотата, която пулсираше в мен, лек гъдел на любопитство помръдна в прашните кьошета на главата ми.

Миана върза здраво двете каменни основи една към друга, с рубина помежду им. После попита:

— Лорд Джост още ли се бие?

Изпълзях до дупката в стената, като примигвах да си проясня погледа.

— Виждам рицари от дом Утрен. Мисля, че и Джост е с тях.

Миана прехапа устна, после отсече:

— Понякога можеш да спечелиш само ако си готов да жертваш всичко.

Започвах да се чудя дали не съм наследил най-тъмната страна на характера си по майчина линия.

Очите ѝ лъснаха. Сълзи за мъртвите.

— Миана, какво…