Кралят на тръните

От върха на кулата виждах ясно войската на принца по склоновете. Там хаосът изглеждаше дори по-голям, отколкото сред моите хора. Щеше да мине най-малко час, преди капитаните му да въведат някакъв ред, преди ротите да бъдат съкратени на брой и попълнени с оцелели от други формирования, преди мъртвите да бъдат събрани на купове, а ранените — откарани при обоза. Димна мъгла висеше над паянтовото градче, простирало се доскоро пред портите на Призрачния. Лекият вятър нямаше шанс да я разпръсне.

Въпреки огньовете в двора на покрива беше студено. Тук вятърът хапеше зимно. Изпълзях към бойниците по източната стена и надникнах към възвишението, където беше струпана основната част от стрелците на принца. И там цареше хаос. Тролове се бяха появили от няколко неразкрити все още излаза и сееха кървава смърт сред беззащитните лъкометци.

Сниших се. Показал си бях главата за два удара на сърцето. Нужни бяха три, за да прелети стрела разстоянието от хълма до кулата. Както можеше да се очаква, няколко изсъскаха над главата ми. Нито една не уцели Родрик, който си стърчеше преспокойно. Подкосих го с ритник.

— Не мърдай.

Извадих строителския пръстен и го вдигнах пред едното си око. Понечех ли да стесня образа до определен район, все още ми се завиваше свят и изпитвах усещането, че падам от невъобразима височина. Знаех, че най-вероятно е номер с подвижни лещи, каквито Лундист ми беше показал в обсерваторията на татко, но въпреки това имах чувството, че съм яхнал ангел и двамата се спускаме от небесата.

— Йорг! Йорг! — долетя отдолу гласът на Макин. Стори ми се притеснен.

— Тук сме, на покрива — извиках аз.

След минутка главата на Макин се показа през дупката. Така де, показа се шлем, но аз реших, че под шлема е неговата глава, и му извиках:

— Не си изгорял, виждам.

— За една бройка! Не мога да намеря Кент. Мисля, че е умрял.

— Ела да видиш нещо. — Махнах му да се приближи. — Очаквам гледката да е страхотна. Но не си надигай много тиквата.

Взех щита на Макин и го вдигнах над главата си като допълнителна предпазна мярка. Надникнахме над бойниците. Бойното поле беше притихнало след експлозията. Е, писъците бяха налице, но ги нямаше трясъка на оръжия, бойните викове, специфичните звуци на обсадните машини. Барабаните също бяха замлъкнали — шестте големи бойни барабана на чичо ми, по-широки от бъчви за вино, с рамка от калай и абаносово дърво и с мембрана от волска кожа, сега димяха обгорени сред труповете в двора. Някъде иззад всичко това обаче чувах нов ритъм, като далечни гръмотевици. Макин наклони глава. И той го чуваше. Беше почти като звука на нова лавина.

— Това е кавалерия! Принцът вкарва кавалерията си в боя, Йорг. — Макин запълзя към стената, която гледаше към разрушената фасада на Призрачния.

Дръпнах го назад.

— В близката и далечна околност има само едно място, където може да препусне кон, сър Макин.

И те дойдоха — порой от плащове в синьо и виолетово, сребристи ризници, — минаха в галоп покрай скрития отряд на Мартен, авангардът свел копия за атака.

— Какво? — Макин едва не се надигна.

— Веднъж казах на Сим как Ханибал превел слонове през Аупите. Е, сега моят вуйчо е превел тежки коне през Матераците в сърцето на зимата.

— Как?

Завъртях пръст в бързи обороти, сякаш подканях Макин да раздвижи зъбните колелца на мозъка си.

— Проходът на Синята луна! — ухили се той и показа повече зъби, отколкото би трябвало да има човек.

— Позна — рекох. — За тях го разчистих. А лорд Джост очевидно е дал някакъв уговорен сигнал, че бракът ми с Миана е подпечатан подобаващо… и ето ги.

Кавалерията на дом Утрен се вряза в пешаците, които принцът беше пратил да тормозят троловете на Горгот. Вряза се и не срещна особена съпротива, защото стрелянските войници си имаха достатъчно главоболия с многочисленото тролско пълчище и в по-голямата си част бяха обърнати с гръб към Бегалото. Всъщност троловете и без чужда помощ отваряха сериозна пролука във войските на Стрела. Движеха се като атакуваща глутница диви кучета, хвърляха се връз всяка по-голяма група войници и оставяха след себе си диря от разкъсани трупове. Който и да ги беше създал за война, явно беше надминал собствените си планове.

Склонът принуди кавалерията да забави темпото, но въпреки това конете го изкачиха в тръс и по пет-шест в редица, а ездачите им сееха смърт в движение. Стрелците нямаха никакъв шанс срещу бронирани рицари. Повечето хукваха да се спасяват по нанадолнището.

Дядо беше пратил петстотин рицари. Горгот изтегли своите тролове според уговорката и остави хората да се сражават помежду си. Нямах представа какви загуби са понесли троловете, но подозирах, че са значителни, и знаех, че Горгот няма да ги вкара отново в боя. Той бе поискал дом за своите нови поданици и те бяха платили поисканата от мен цена.

— Невероятно! — извика Макин. Продължаваше да клати глава.

— Не е достатъчно — казах аз.