Кралят на тръните

— По-скоро до кръста. Или поне на мен така ми се стори, докато бях на бойното поле. — Раменете му леко провиснаха, сякаш умората от сражението го настигаше чак сега. Кръв беше размазана по лъскавия му нагръдник, дълбока вдлъбнатина отразяваше светлината под странни ъгли, а лявата страна лицето му започваше да потъмнява от голямо кръвонасядане. Синината щеше да е чудна.

Вдигнах рамене.

— До коленете или до кръста, ботушите ни несъмнено са омазани с лайна, а положението вони. Той има хиляди, ние — стотици. Дори преди в крепостната ми стена да се отвори гигантска дупка, една обсада щеше да ни види сметката за няколко седмици, не повече.

— Щом битката е загубена — щом поначало е била загубена, — защо похабих живота на двеста свои рицари? Защо изобщо си направихме труда да прекосяваме планината? — Свъси вежди, бръчки прорязаха челото му, очите му грейнаха опасно. Познавах този поглед.

— Защото той не иска да чака, та било то и няколко седмици — отговорих.

Макин, който стоеше зад трона ми, пристъпи напред.

— Принцът очевидно бърза. Сякаш е искал да ни смаже още в първия ден.

— А сега няма друг избор — добавих аз. — Имал е планове за бърза победа, а сега бързата победа му е задължителна. Не е искал да зимува тук. Трудно се изхранва голяма армия като неговата, а и ние не сме единственият му противник. Човекът си има график, фактори извън нас, с които да се съобразява, новозавладени земи, в които да поддържа реда. Задържи ли се тук, ще попадне в плен на ренарската зима, а това не е влизало в плановете му. Сега обаче победата му е нужна днес, най-късно утре. Защото след ден-два войниците му ще осъзнаят мащаба на претърпените загуби, капитаните му ще започнат да мърморят, ще се появят дезертьори, които ще плъзнат по земите на империята и ще разказват история, която ще окуражи враговете на принца. Ако ни бие днес обаче историята ще е друга. Историята ще разказва как принцът на Стрела е смазал Йорг Анкрат, същия Анкрат, който сравни Гелет със земята и унижи граф Ренар. Вярно, претърпял големи загуби, но пък го смазал само за един ден!

— И как ни помага на нас всичко това? — попита вуйчо Робърт.

— Не мисля, че може да ни бие за един ден. Той също го знае — казах аз.

— И така да е, пак всички ще умрем, нали? Може и да съсипем плановете на принца, но това е слаба утеха, както аз виждам нещата. — Вуйчо Робърт погледна към капитаните си, високи мъже, загорели от южното слънце. Мъже, които мълчаха.

— Помага ни, защото ще го принуди да приеме моето предложение — казах аз.

— Предложение? Нали каза на Кодин да не приема никакви условия! — Макин слезе от подиума, за да ме вижда по-добре, сякаш имаше вероятност междувременно някой да ме е подменил.

— Никакви условия! — Не беше ехо, а дойде от устата на Миана, която тъкмо влизаше в залата, подкрепяна от младия Родрик. Изглеждаше бледа, но само толкова.

— Не му предлагам капитулация — казах аз. — Предлагам му дуел.

48.