Кралят на тръните

Възраженията заваляха моментално, в хор, сякаш тронната ми зала изневиделица се беше напълнила с ядосани гъски.

— Господа! — Станах. — Проявявате недоверие в способностите ми, което ме дразни. А да ме дразните не е препоръчително, уверявам ви. Ако принцът на Стрела приеме предизвикателството ми, ще се срещна с него лице в лице и ще извоювам победа.

Избутах Макин от пътя си.

— Ти! — Посочих един рицар, първия, който ми попадна пред погледа. — Докарай тук херолда ми. — Бях почти сигурен, че имам херолд. Глашатай, по народному. Обърнах се и погледнах Макин в очите. — Споменавал съм ти, че се бих с майстора на меча Шимон, нали?

— Хиляда пъти. — Въздъхна и погледна към лорд Робърт.

— Шимон каза, че си добър, Йорг — каза вуйчо ми. — Един от най-добрите, които е виждал за последните четирийсет години.

— Видя ли! — извиках аз. — Видя ли?

— Но две години след това се срещна с Орин от Стрела и след като кръстосаха мечове, каза, че той е по-добър от теб. А ако се вярва на мълвата, брат му Еган е още по-добър, много по-добър от Орин дори.

— Тогава бях на четиринайсет! Сега съм мъж. Пораснал мъж. Мога да надвия нашия Макин и с крак от стол. Доверете ми се. Принцът на Стрела ще кърви в краката ми, без дори да види кога съм замахнал с меча.

Демонстративното ми лекомислие си беше демонстративно, за шоуто. Щях да се бия с принца. Да спечеля или да загубя, да извадя добър късмет или лош. Лудостта, в която ме беше насадил Сагеус, вече я нямаше, беше изгоряла, и аз щях да си пробвам късмета въпреки нищожния шанс за победа, макар че… бях убил брат си. Огънят не може да погълне тази вина. Щях да я отнеса със себе си на бойното поле и може би щяха да я погребат с мен.

Намериха Кент затрупан под обгорените трупове на хората, дошли с лорд Джост. Когато чух, че са го открили, наредих да го донесат при мен в тронната зала.

— Изглеждал си и по-добре, сър Кент — казах му.

Той кимна. Бяха го внесли двама стражи, вързан за стол, за да не падне.

— Бил съм и по-добре, братко. — Гласът му беше хрипливият шепот на опърлени дробове.

Дори сега, когато никой от нас не знаеше дали ще живее, или ще умре, Кент не смееше да вдигне очи, смутен сред лордовете и рицарите, нищо че го бях издигнал до техния ранг. Охотно би се хвърлил в зъбите на армия, но тронна зала, пълна с мъже, свикнали да носят коприни вместо кожа, го плашеше до смърт.

Слязох от подиума и клекнах до Кент.

— Бих ти дал нещо за болката, брат Кент, но искам от теб да се бориш. Искам да се бориш с изгарянията. И да спечелиш. От мен условия за капитулация няма да чуеш. — Собствената ми рана от изгаряне още болеше. Несъмнено бледнееше пред болката на Кент и на другите, които огнената вълна беше обгорила в двора, но все пак ме глождеше постоянно, пулсираше в скулата и окото ми.

Нещо привлече вниманието ми, нещо в периферното зрение, и аз обърнах глава към трона. От двете страни на подиума имаше маслени лампи, красиви сфери в черно и червено върху стойки от ковано желязо. Пламъците, които танцуваха под стъклените им похлупаци, изглеждаха странно, бяха твърде ярки, твърде оранжеви, рисуваха твърде много форми едновременно. Протегнах ръка над стъклото и не усетих топлина, само пулсираща жизнена сила, която се разля по ръката ми до рамото така внезапно, че едва не извиках.

„Никога не отваряй кутията.“

— Ваше величество, херолдът се върна.

Дръпнах рязко ръката си, незнайно защо изпълнен с чувство на вина. Херолдът стоеше на прага между двама от придворните ми рицари. Наистина приличаше на херолд — красив и висок в ливреята си от кадифе и тъкано злато.

— Как прие принцът на Стрела моето предложение? — попитах аз.

Херолдът изчака миг-два, стар трик за привличане на вниманието, макар че ние и без това го чакахме със затаен дъх.

— Принцът ще се срещне с вас на бойното поле, за да решите в двубой изхода от тази битка — каза младежът.

Видях как Макин поклати глава.

— Чудесно — заявих. — А назова ли друго място, или приема поканата ми да дуелираме на Бегалото?

— Принцът смята, че на Бегалото има повече тролове, отколкото скали, затова избра един равен терен близо до Ригденова скала, по средата между замъка и авангарда на неговата армия. Ще доведе петима секунданти, които да наблюдават дуела от двайсет метра разстояние, и очаква вие да направите същото.

— Кажи му, че приемам неговия избор и ще го чакам на уреченото място след час — казах.

Херолдът се поклони и излезе да предаде думите ми.

— Макин, ти ще дойдеш с мен. Но най-напред ми намери Олвин Грийн, а ако е мъртъв, намери ми друг, който се оправя с рани от стрели. Нека вземе шестима яки мъже и да отидат при Кодин. Ако е жив, нека се погрижи за раната му на място и после да го смъкнат насам веднага щом се закрепи.

Макин кимна и излезе от тронната зала. Не каза нищо, само пътьом сложи ръка върху рамото на Кент.

— Искам да дойдат също лорд Робърт, Райк, капитан Кепен и отец Гомст.

Вуйчо Робърт сведе глава в знак на съгласие, после се качи на подиума и се наведе да ми прошепне:

— Защо ти е свещеник? Ако се боиш от предателство, бързите мечове ще ти помогнат повече.