Кралят на тръните

И тогава изстинах, кръвта се смрази в жилите ми, най-сетне разбрал как играчите са се опитали да предотвратят съюза между двама Анкрати. Просто са решили да убият и двамата синове на Олидан. А когато единият оцелял, са го използвали като пионка в играта си, точно както са използвали и скъпия ми татко. Защо са ме оставили жив обаче — защото са знаели, че никога няма да се съюзя с него за някаква обща цел? Или този вариант е бил премислен отдавна и клинът между баща и син е бил забит с външна помощ, а не само по наша си воля?

— Ще намеря поганеца и ще го убия — обещах на Фекслър.

— Сагеус е просто дивак, който използва суеверия, за да разтяга тъканта на истината. Дори в сънищата е аматьор.

— Може и така да е, но винаги успява да ми избяга — казах аз.

— О, нека махне се, о, ужас — отвърна Фекслър, напевно някак.

— Какво?

— Едно старо стихотворение. Древно, ако щеш. Сетих се за него покрай Сагеус. „По стълбите се качвах днес и мъж видях несъществуващ; пак го нямаше нощес, о, нека махне се, о, ужас.“ Това е Сагеус за теб — мъжът, който не е там, мъжът несъществуващ. Трябва просто да обърнеш смисъла. „О, нека тук стои във ужас.“

— Какво? — Започвах да се чудя дали и духовете не страдат от старческо оглупяване.

Фекслър се беше приближил и държеше прозирната си ръка над кутията.

— Ала всичко това не ще ти е от полза, докато загадката на тази кутия стои, докато този Гордиев възел не бъде разсечен. Затова ще го сложа в кутията.

— Не! — извиках с цяло гърло. Не исках да ми отнема този спомен.

— Не какво? — попита Фекслър.

— Ами… забравих — казах аз.

— Не? — попита Макин до мен. Вървяхме по коридорите на Призрачния, а принцът на Стрела ме чакаше отвън с меча си и с хиляди други мечове на разположение.

Поклатих глава. Ръката ми стискаше празната кутия, смачкана в хватката ми, омазана с кръв от старите белези, които се бяха отворили след толкова години. Белезите от шипката. Кутията падна и аз я ритнах към стената.

— Не — казах. — Просто не.

Отец Гомст ни чакаше в двора. Бяха разчистили пътека сред мъртвите. Трупове лежаха на купчини от двете страни, сякаш това беше пътят към ада. А каква воня се носеше, братя! Стомахът ми се обърна от нея. И още по-лошо, докато вървях по пътеката между труповете, обгорени и натрупани, те помръдваха. Опечени червени ръце се свиваха, когато минавах край тях, препечена кожа се лющеше от пръстите им. Глави се люшкаха, мъртви очи ме намираха. Мъжете с мен мислеха за предстоящия дуел и не ги виждаха, но аз виждах, усещах ги всичките, неспокойни в новия си сън, докато Мъртвия крал ме гледаше през очите им.

„Никога не отваряй кутията.“

Смърт и огън бяха забили нокти в мен. До костите. И започваха да дърпат.

— Мястото ми е тук, ваше величество. Трябва да се погрижа за умиращите — каза отец Гомст. Каза го високо, за да надвика писъците откъм кръглата галерия, където бяха отнесли тежко ранените.

— Умиращите ще се погрижат сами за себе си — казах аз. Знаех, че отец Гомст не би ми донесъл утеха, ако беше при мен, докато умирах в Хаймски цеп. Видях Грамло при вратата на кулата, криеше се в сенките. Повиках го с жест. — Дай милост на умиращите, Грамло — казах му. Той кимна и тръгна.

Знаех, че в Хаймски цеп бих предпочел бързата милост на Грамло пред бавната смърт в компанията на отец Гомст и неговите дрънканици.

Вървяхме по пътеката — труповете бяха изместени настрана, но нищо не можеше да се направи за мазнотията от изгоряла плът, парчетата кожа, овъглените човешки силуети, отпечатали се върху каменните плочи на двора. Мълчахме; дори Райк изглеждаше мрачен. Но във всичко това имаше някаква поетическа правдивост. Чичо ми, графът на Ренар, обичаше да гори хора. Позорната му слава се ширеше надлъж и шир. Самият аз бях дошъл да му потърся сметка и с помощта на Гог бях превърнал двора на замъка му в крематориум. Принцът на Стрела беше прав, като наричаше Анкратите най-тъмния клон от фамилното дърво на Стюардите. Дълго се бях питал дали ще се изправя пред Орин от Стрела, когато той застане на прага ми. Той беше най-светлият плод от императорското дърво. Четири години бяха минали, откакто превзех Призрачния. За това време попътувах из империята, прибрах се да потуша въстанието на братовчеда Ярко в западните краища на Ренарските планини, сетне се борих с по-неуловими врагове — болестта и бедността, които тормозеха народа ми. За същото това време принцът на Стрела беше умножил силите си и беше превзел пет трона. Подозирам, че единствено упоритият натиск на разни пишман мъдреци, които ми шепнеха да му отстъпя трона, бяха затвърдили решението ми да застана на пътя му към Златната порта. Мразя да ми нареждат каквото и да било.