Кралят на тръните

Принцът вдигна забралото на шлема си. Удостои ме със свирепа усмивка, после махна целия шлем и прокара ръка по косата си — гъста, къса и черна.

— Здрасти, Еган — казах аз.

— Омърлян от пътя ми харесваше повече — каза той. — Мръсотията ти отива.

Дим от горящия требушет пълзеше към нас. Чух Райк да кашля.

— Бронята ти ми харесва. Може да я взема за себе си, след като я свалят от трупа ти — рекох.

Той се намръщи, черните му вежди се събраха в една линия.

— Ти си десняк. Що за игра е това?

Сложих лявата си ръка върху дръжката на меча.

— Да, често се бия с дясната ръка, факт, който едва ли е убягнал от вниманието на твоите шпиони. Дано не си преценил уменията ми само по това. Истината е, че съм много по-добър с лявата.

Еган премести тежестта си върху петата на изтегления назад крак.

— С Орин се би с дясната…

— Вярно — съгласих се. — Чух, че си убил Орин. Жалко. Той беше по-добър мъж и от двама ни. Може би най-добрият от нашето поколение.

— Беше глупак — каза Еган и си сложи шлема.

— Е, твърде доверчив може би. Чух, че си го намушкал в гърба и си гледал как му изтича кръвта?

Еган вдигна рамене.

— Никога не би се съгласил на двубой. Вечно искаше да говорим. И да говорим. И да говорим. — Каза го небрежно, но споменът за извършеното го преследваше. В очите му го видях.

— И как прие Катерин новината на смъртта на Орин? — попитах.

Еган пребледня. Мъничко, но пребледня.

— Защитавай се — каза и изтегли меча си.

Изобщо не му обърнах внимание.

— Казах на Орин, че ще реша какво да правя с него в деня, когато дойде отново в моите планини — рекох. — Мисля, че бих го последвал и признал за император. Надявам се, че бих постъпил така. Трябвало е да изчакаш две седмици — тогава можеше да го убиеш, след като е прибавил и Ренарските планини към своите владения. По-добре щеше да ти се получи.

Еган плю.

— С теб сме двама братоубийци в дуел на живот и смърт. Готов ли си?

— Знаеш ли защо се упражнявах с меча всеки ден след последната ни среща? — попитах го.

— За да издържиш минутка-две повече, преди да те убия? — попита на свой ред Еган.

— А, не.

— Тогава защо?

— За да повярваш, че ще се изправя срещу теб в честен двубой — отвърнах.

Вдигнах дясната си ръка и насочих към него пистолета изпод малкия щит с размерите на супена чиния.

— Какво е това? — попита Еган. Отстъпи крачка назад.

— В метала има релефен надпис, който гласи КОЛТ. Не знам доколко полезна ще ти е тази информация. Приеми, че е нещо като арбалет, но много малък, събран в една тънка тръбичка. За него можеш да благодариш на едно ехо на име Фекслър Брюс — казах аз.

Прострелях Еган в корема. Куршумът проби малка дупка в бронята му. Бях изпробвал пистолета върху диня и знаех, че изходната дупка ще е много по-голяма.

— Копеле! — Еган залитна назад.

Понечих да го прострелям в крака, но пистолетът засече.

— Късмет, че не стана при първия изстрел, нали? — Изтеглих меча си с лявата ръка.

Еган почти успя да блокира първия ми замах. Много го биваше, признавам. Острието се заби в коляното му и той падна.

Петимата рицари, дошли с Еган, понечиха да нападнат. Аз се замотах с пистолета, фраснах го в дръжката на меча си. После го вдигнах отново и стрелях — веднъж, два пъти, три, четири, пет. Всичките се строполиха с червени дупки в лицата. С лявата ръка щях да пропусна.

— Копеле! — Еган се мъчеше да изпълзи към мен.

— Тази игра не е твоя! — креснах аз. Достатъчно силно да ме чуят стрелянските хиляди, но те не ме чуха, защото крещяха и тичаха към мен, жадни за кръвта ми. Вдигнах рамене. — Аз не играя по твоите правила.

Избих меча от ръката на Еган и махнах на своите секунданти.

— Доведете ми Гомст!

В пистолета не бяха останали куршуми, затова го захвърлих с все малкия щит и клекнах до Еган да му сваля шлема. Наложи се да срежа каишките с ножа си. Може и да съм го понарязал малко, не знам.

— Не е нужно да свършваш така, Еган. — Хванах го за врата. — В пръстите ми има смърт, между другото. Стана ми гадно, когато ме нарече братоубиец, но иначе си прав, вярно е. Убих горкия Дегран, без да искам. Усещаш ли я? В пръстите ми? Представяш ли си какво мога да направя, ако поискам? Ако наистина поискам да те нараня?

Той изкрещя отново, направо ми проглуши ушите.

— Виждаш ли? — успях да вмъкна в една пауза между крясъците му. — Не се гордея с начина, по който научих това, но така или иначе го мога. Мога да убия части от гръбнака ти и ще изпитваш същата болка като сега, докато си жив. С години може би. Или мога да те парализирам и да ти отнема речта, така че никой да не чуе как страдаш и никого да не помолиш за милостив край.

Войниците на принца прииждаха на бегом, но пък склонът помежду ни беше дълъг.

— Какво искаш? — попита той.

Вече бях убил връзката между мозъка и мускулите му и Еган знаеше, че не си измислям. За едно го бях излъгал обаче — че мога да съживя убитото, да възстановя повреденото.

— Да бъдем приятели, а? — казах аз. — Знам, че не бих могъл да ти имам доверие дори ако ме наречеш свой брат… но въпреки това го направи, става ли?

— Какво? — каза Еган.

— Йорг! Трябва да се махнем оттук! — Вуйчо Робърт сложи ръка на рамото ми.