Кралят на тръните

Огънят беше твърде добър за него.

Тръгнах към горящите отломки на требушета, огънят пламтеше по ръцете ми, нагоре към лактите.

— Йорг? — чух Макин. Каза го тихо, сякаш не беше съвсем сигурен дали иска да го чуя.

— По-добре бягайте — казах аз.

— Не можем да им избягаме — изръмжа Райк.

— Бягайте от мен — казах аз.

Огънят се разгоря, когато го наближих. Приличаше на стъкло, на прозорец. Чух как Макин и другите си плюха на петите. Разсмях се. Как да ви опиша радостта? Гладния рев, чистото щастие на унищожението? Затова пламъците танцуват. От радост.

— Има само един огън — казах. Знаех, че Гог ме гледа оттам.

Посегнах в пламъците и го намерих там, целия огън, нажежената му до бяло ръка в моята. Мъничките отломки от изгубеното му тяло още бяха в мен и ме пазеха. И в сърцевината ми, тази нова огнена магия — наречете го магия, или разбиране, или емпатия, ако щете — се срази с некромантстката зараза в кръвта ми.

Войските на принца вече подминаваха Ригденова скала, копие прелетя край главата ми.

— Ела при мен — казах аз. — Брат Гог.

— Наистина ли? — попита той. — Защото дойда ли, няма да има край… ще е като слънцето под планината.

Милион образи се завъртяха лудо в главата ми. Лица, мигове, места, братя различни. Умората на света. Огънят погълна всичко. Вече знаех как се е чувствал Феракинд.

— Нека всичко гори.

И Гог се преля в мен. Река от пламък, която изяде магията на смъртта и създаде нещо ново, по-тъмен огън, който течеше като отрова, разливаше се по крайниците ми.

Първите от армията на Еган стигнаха до мен и огън потече от ръцете ми. Мъжете се накъсаха, плътта се изпаряваше като морска пяна на вятъра, дори костите им пламваха. Тъмният огън течеше, прескачаше от човек на човек, войниците се опитваха да избягат, да се обърнат и да потърсят спасение назад, но другарите им напираха в плътна стена, все още в неведение за ставащото.

Вървях сред тях и смъртта вървеше с мен.

Смърт и огън. Феракинд ми крещеше от мястото, където живее огънят, пееше песен на унищожение, което унищожаваше и мен. Феракинд и всички други, загубили се в огъня, всички те в едно, слети, зовящи ме да ида и аз. А в сухата пуст, където падат мъртвите — други гласове, и те мамещи, и те неумолими. Мъртвия крал се пресегна за мен, използва пътеките, по които некромантството стигаше до сърцевината ми, изля се там, давеше ме. Феракинд и Мъртвия крал, всеки с многобройната си свита, дърлеха се за мен както кучета се дърлят за кокал. И докато те се сражаваха, смърт и огън вилнееха наоколо като в преизподня, хора умираха, десетки, стотици, хиляди, сгърчени, смърдящи, цвърчащи купчини.

49.

Сватбен ден

Воинът язди черен жребец. Димен покров е затиснал руините на замъка зад него, вятърът открива тук-там прозири към задавеното с трупове, раздрано гърло на крепостната стена. Същият вятър развява дълга черна коса по раменете му, като знаме, играе си с парцаливите останки на плаща му. Вляво и вдясно от него още конници изникват от мъглите на войната, всичките бойци, броните им огънати, разкъсани, омазани със сажди и кръв. Воин гигант в очукана ризница носи щандарта — анкратския черен глиган върху червеното поле на Ренар. Изникват по един и по двама, движат се бавно, сякаш огромното разстояние, от което се виждат, обезсмисля бързането. Всяко копито среща земята без звук, но окончателно, като врата на гробница, която се затръшва. Мъжете се полюляват на седлата с ритъма на бавния тръс, но всяко движение е разтеглено и трае цяла епоха.

Там, където спечената мръсотия се люпи и пада от бронята на воина, металът грейва с цветовете на дъгата, онази особена окраска, която стоманата придобива, когато е излъскана и намаслена добре. До него язди рицар, и той тъмнокос, но малко по-стар, с лека усмивка на пълните си устни, черни къдрици са полепнали по челото му, на кръглия му щит има орлова глава от червена мед, огнен бронз и сребро, на кръста му виси меч с широко острие, на седлото му — черно желязно млатило. Вляво от тях — друг мъж с броня и на бял жребец, първокласен ездач, слял се с животното си както стар морски вълк се слива с палубата на кораба. Бронята му е в готическия стил на Конски бряг, плащът му е син да напомня за морето, на щита му са изобразени белият кораб и черното слънце на дом Утрен.

Зад тях — свещеник, кацнал нервно на гърба на изнервено муле. Вятърът развява проскубани сиви кичури около навъсеното му лице.