Кралят на тръните

Сега обаче, когато бях отворил медната кутийка и знаех всичките си спомени и грехове, чувствах, че освен тях съм си върнал и друго, сякаш преди това съм бил сянка на себе си — пак съм си бил аз, но почти, без някаква жизненоважна част, която е била така здраво обвързана с престъпленията ми, че Лунтар не е имал друг избор, освен да заключи и нея в кутията. Можеше и да не доживея залеза на този кървав ден, но оцелеех ли, нямаше да пропилея следващите четири години, както бях пропилял последните. Имах цел да гоня.

Минахме през руините на паянтовото градче пред портите, размазано от горящите отломки на крепостната стена. Нямаше и помен от конюшнята, където преди време Макин се беше отъркалял в торта, за да се приведе в подходящ вид.

Още не беше късно да сложа край. Принцът щеше да приеме мир — и него го чакаха задачи, по-важни от зрелищния дуел с един дребен крал. А и защо той да е по-лош император от мен? Можех да платя най-лошите му престъпления и лесно да вдигна залога до тавана. В това принцът не ми беше конкуренция.

Неведнъж, най-вече под ясното небе високо в планината, си бях мислил да отстъпя, да освободя пътя му към трона. Но нещата се променят. Сега към мястото за дуел вървяха един различен Йорг и един различен принц на Стрела. Днешният ден, сватбеният ми ден, беше излял Йорг Анкрат в друг калъп, по-стар калъп. Усетил бях старата жажда. Днес щеше да се лее кръв.

Чух музика, тиха отпървом. Мелодия, която мама свиреше на пианото. Рядък инструмент, сложна конструкция от струни, клавиши и чукчета, и много стар, ала нотите, които мама ситнеше с дясната си ръка, бяха високи и ясни, чисти като звездици на фона на тъмната, плътна мелодия в лявата. Случваше се някой единичен тон, чист като лед, да ти спре дъха в дробовете, сетне друг, извън темпото, извлечен от нищото и захвърлен пак там, да те смрази в захлас, докато тръпки лазят по кожата ти. Пръстите литват стремително по клавишите и те пренасят някъде, където и да е, чувстваш се новороден, или изневиделица те затискат години, толкова тежки, че ти е трудно да дишаш.

Вървяхме през каменни отломки и обгорели греди. Мелодията пулсираше под пукота на огньовете, лявата ръка си играеше с най-ниските тонове. Райк стърчеше над мен от едната ми страна, вуйчо ми вървеше от другата. Усетих, че идва бързият пасаж с дясна ръка. Видях ръката на мама, видях я как се стрелва към най-високите ноти, по черните клавиши, онези, които раждаха болка в гърдите ми като крясъци на чайки над бурно море. След като години бях гледал ръцете ѝ да свирят беззвучна мелодия, сега най-сетне я чувах. Чувах музиката ѝ.

Надолу по планинския склон, надолу към стегнатите редици на стрелянската армия. Още чувах музиката, дълбоката бавна мелодия с лява, високия акцентиран контрапункт с дясна, сякаш самата планина се беше превърнала в партитура, сякаш величието на скрити пещери и тайни върхове се е сляло с древната магия на океана и е родило нашата музика, на всички нас, на живота ни, музика, излязла изпод пръстите на една жена, без паузи и без милост, музика, която бърка в сърцето, стяга стомаха на възел, оголва до кокал.

Наближавахме равното пред сивкавата вис на Ригденова скала. Сега музиката се лееше по-бавно, лявата ръка почти не се обаждаше, само контрапунктът с дясната, в най-високата октава, тъжни звуци, колебливи, затихващи, неземни. Погледнах към Макин, спомнил си онзи първи ден, когато той ми връчи дървен меч за тренировката със скуайърите. Всичките сериозни малки момчета, готови да се учат от него, да научат правилата на тази нова игра. А аз им показах, че не е игра, че има само една цел и тя е да спечелиш независимо от цената. Не мисля, че ме разбраха обаче, дори когато най-добрият сред тях се сгърчи повален.

Голям требушет гореше до скалата. Сигурно се беше подпалил близо до замъка и войниците го бяха изтеглили насам с надеждата да го спасят. Зачудих се дали той е метнал големия камък, който проби стената на моята спалня. Пламъците ме наблюдаваха. Скланяха се към мен, стремяха се.

Принцът на Стрела ме чакаше. Драконите все още стискаха едноименните стрели върху тевтонската му броня, така излъскана, че отразяваше светлината в пъстра дъга. Петимата му рицари стояха на уговореното разстояние и аз оставих своите секунданти на същото. Комична групичка бяха — Райк стърчеше в средата и имаше вид на много лоша новина. На половин дузина много лоши новини. Макин и Робърт — край него. Старият Гомст стоеше отдясно, довлякъл всичките си свещени атрибути с надеждата никой да не забучи стрела в безценното му тяло. Старият Кепен — отляво, с възкисело изражение, сякаш се дразни, че му губят времето с глупости.

Тръгнах към принца.

— Отвори крепостта си за мен и може да приключим още сега. — Гласът на принца се чуваше приглушен иззад шлема, тъмните му очи ме гледаха втренчено.

— Убеден съм, че не това искаш дълбоко в сърцето си — казах аз. — По-добре да се бием. — Завъртях щита си да улови слънцето. — И стига си се преструвал на брат си. За него бих отворил крепостта си. Може би.